Беше в ужасно настроение още откакто се събуди в пет и половина сутринта с убийствено главоболие.
— Знаем ли къде се намира Лагергрен? — попита Торкел, без да показва по какъвто и да било начин, че е чул подмятането на Урсула.
— Обадих се в КТУ — кимна Били. — В болнични е от три месеца, очакват да се върне чак наесен.
— Знаем ли домашния му адрес?
— И него, и този на хижата в Хериедален.
— Какво ще правим?
Ваня зададе въпроса. Торкел се замисли. Претегли всички за и против. Не разполагаха с кой знае какво срещу Лагергрен. Ако човек беше щедър, можеше да ги нарече в най-добрия случай „косвени доказателства“. Ако решаха да го задържат и той не признаеше нищо при разпита, нито откриеха технически доказателства, трудно щяха да убедят прокурора да одобри ареста му. От друга страна, не го ли задържаха, нямаше да могат да потърсят технически доказателства; освен това, ако той беше човекът, когото издирваха, бе убил петима души и беше ослепил младо момиче. А това не беше човек, когото Торкел ще остави да се шляе свободно по улиците. Особено след намека му в интервюто с Вебер, че не е приключил. Ни най-малко.
— Да го приберем.
Себастиан звъня на Ваня поне десет пъти. Тя обаче му затваряше. Изпрати й и есемес, но без отговор.
Накрая се обади на Ана.
Това беше единственото обяснение за сутрешните събития. По някакъв начин да го е саботирала. Не той я бе съблазнил, а обратното.
За да се отърве от него веднъж завинаги.
За да отвори пропаст между него и Ваня.
Възможно, разбира се, но не му се струваше вероятно. Нищо снощи не изглеждаше предварително намислено и изкуствено. Вярно, сутринта се чувстваха неловко, когато тя се облече и избяга, без да закуси, но поне поговориха. Разбраха се, че станалото трябва да си остане между тях.
— Казала ли си на Ваня? — изръмжа той сърдито, когато Ана най-после вдигна телефона.
— Какво? — Тя звучеше сънена.
— Уволниха ме и Ваня не ми говори, затова пак питам. Казала ли си й за нас?
Ана като че ли се разсъни. Гласът й си върна силата.
— Защо да го правя?
— Не знам. Като някакво детинско отмъщение. Нали вчера каза, че аз съм виновен за всичко.
— Но после спах с теб.
Себастиан млъкна. Права беше. Ана в неговата кухня беше различна от Ана, която го чакаше пред вратата, и ако не беше искрена, изпълнението й заслужаваше „Оскар“.
— Какво бих спечелила от това?
— Човек не отмъщава, за да спечели нещо, а за да навреди на някого.
Ана въздъхна тежко, не толкова от гняв, че я обвинява, колкото от разочарование.
— Наистина ли вярваш, че съм била аз?
— Не знам, беше ли ти?
— Не, прибрах се право вкъщи и легнах да спя. Ти ме събуди.
Себастиан не беше сигурен дали може да й вярва. Ако изобщо знаеше нещо за Ана, то беше, че умее да лъже.
— Все някак е разбрала. Вчера говорих с нея. Преди ти да дойдеш. Всичко беше наред.
— Знаеш ли какво, не искам да ме въвличаш в тази работа. — Гласът на Ана изведнъж прозвуча нетърпеливо. — Явно общуваш с Ваня повече от мен, така че сам я попитай.
С тези думи тя затвори. Себастиан остана на място с телефона до ухото. Захвърли го гневно, стана и взе нервно да обикаля из дневната.
Какво беше станало, по дяволите?
Вярно, попрекали на интервюто, но ако това беше причината, Торкел щеше да му каже. Русмари също нямаше пръст — Торкел отрече, а Себастиан му вярваше. Значи беше нещо друго. Например Валдемар. Може би беше успял да повлияе на дъщеря си. Накарал я е да се дистанцира от него. Себастиан нямаше представа. Мразеше да го поставят пред свършен факт, мразеше, когато друг вземаше решенията. Особено пък когато не знаеше причината. При всички случаи трябваше да отиде до службата. Да влезе някак и да изиска отговори. Несъмнено щеше да стане голям цирк, но нямаше как да е по-лошо от сегашното положение.
На вратата се позвъни. Незабавно Себастиан се изпълни с огромна надежда. Сигурно беше тя. Когато той свършеше някоя глупост, Ваня обикновено идваше да се карат. Тя не беше от хората, които си затварят очите за проблемите.
Той изтича до вратата. Оправи си панталоните и ризата за последен път, не искаше да изглежда раздърпан, като отвори. Не че имаше значение. Тя беше дошла, за да го хока, нищо друго.
Отвори вратата. Нямаше никого. Направи половин крачка навън и погледът му падна върху фигура в тъмни дрехи, притисната до стената отляво. Като сянка, която светкавично се протегна към него. Себастиан се опита да отстъпи назад, но не успя. Ръцете го достигнаха, сграбчиха го за гърлото. Беше мъж, в това бе сигурен. Помъчи се да се откопчи, но мъжът вече беше близо до него. Зад него. Една ръка бързо покри лицето, устата и носа му. За секунда Себастиан усети силна остра миризма и в следващия миг краката вече не го държаха. Погледът му се замъгли. Извъртя се в опит да види лицето на мъжа, който го нападна. Видя единствено скиорска маска.