Той предпазливо се върна няколко метра и сви по „Бьорквеген“.
Леко увеличи скоростта.
Знаеха кой е.
В далечна перспектива беше неизбежно. Но щом знаеха самоличността му, беше въпрос на време да го заловят. Да „мине в нелегалност“ далеч не беше толкова лесно, колкото изглеждаше по телевизията и по филмите. По-скоро беше невъзможно. Той го знаеше. Но реално това не променяше почти нищо. Просто трябваше да се възползва доколкото може от новата ситуация.
Той беше умен.
Знаеше как да се приспособи.
Но времето му беше ограничено. По-добре да знаят какво е станало. Да разберат посланието, което носеше смъртта на Шелман.
Да позволи да се разчуе, разпространи и да предизвика реакция, преди отново да дойде време.
Той извади мобилен телефон от поставката между предните седалки и набра 112.
След като се наложи да почака минута-две, му отговори женски глас:
— Централа 112, мога ли да ви помогна?
— Добър ден, пресата ме нарича Риалити убиеца. Бих искал да съобщя за още едно убийство.
Откриха го в ужасно състояние.
Не помнеше откога е там, сам с мъртвия Ленард Шелман, но му се струваше цяла вечност. След като сълзите пресъхнаха, взе да изпада в паника. Хрумна му, че никой няма да го намери, че ще седи тук до края на живота си и ще гледа трупа, чиято кръв сякаш никога нямаше да спре да тече от дупката в слепоочието. Със сетни сили се помъчи да се освободи, да се надигне от стола, но единственият резултат беше, че загуби равновесие и падна на една страна. Лежа така, вързан, потен и изтощен, докато не чу отварянето на врати.
Кратки команди и стъпване на тежки ботуши по бетонния под нарушиха тишината.
Силите за специални операции.
Никога не е бил по-щастлив да ги види.
След като обезопасиха района, го освободиха и го отведоха до чакащата линейка. Отвън бяха паркирани множество полицейски коли и той забеляза автомобила на Урсула недалеч. „Риксмурд“ беше дошъл или идваше. Той почувства, че каквото и да е сторил, за да го уволнят, след случилото се и без това едва ли щеше да се върне. Някои щяха да твърдят, че ръцете му са изцапани с кръвта на главния редактор. Трудно щеше да ги обори. Полицаите го оставиха до линейката, където няколко облечени в зелено парамедици се погрижиха за него. Преглеждаха го напълно ненужно, той вече знаеше, че физически е добре. Нараняванията бяха вътрешни. Болката, с която щеше да му се наложи да свикне. За дълго. Дадоха му одеяло и бутилка вода и го отведоха до една полицейска кола. Беше му странно да напуска местопрестъплението, но полицаите, които отговаряха за него, бяха получили изрична заповед да го откарат право до Крунуберг след медицинския преглед.
В момента той седеше в една от стаите за разпити и чакаше. Беше влизал в това безлично помещение стотици пъти, но никога не се беше налагало той да чака. Сега ролите бяха разменени и той се чувстваше като заподозрян; компания му правеха единствено одеялото, почти празната бутилка и страхът.
Сякаш след цяла вечност Торкел и Били най-сетне дойдоха. И двамата го поздравиха кратко. Торкел се държеше професионално, но очевидно дистанцирано. Били беше малко по-дружелюбен, но без съмнение той също беше резервиран.
— Стана заради интервюто. — Торкел впи очи в Себастиан. — Ако не беше то, Шелман нямаше да умре.
— Не, не умря заради публикуването на интервюто — поклати глава Себастиан; чувстваше се твърде уморен, но беше длъжен да се защити. — Уби го, задето разпространявал идиотията, глупостта и простащината.
— Откъде знаеш?
— Той така каза. Убиецът.
— Значи фактът, че Шелман умря в деня след публикуването му, е чиста случайност? — Недоверието на Торкел беше осезаемо.
— Не знам. Може то да му е помогнало да вземе решението, но не е било определящо.
Себастиан погледна Торкел в очите. Надяваше се така да го убеди.
— Той искаше да ме победи. Аз бях там заради интервюто. Щял е да хване Шелман при всички случаи.
Себастиан замълча. Нямаше намерение да се оправдава повече. Нямаше сили.
Мозъкът му знаеше, че това е самата истина.
Сърцето му мислеше другояче.