Всичко щеше да се превърне в цирк.
Той продължи да чете съобщенията и стигна до последните три. Всичките бяха от Русмари и го призоваваха да й се обади възможно най-скоро. Торкел смачка листчетата и ги хвърли в кошчето. Мислите му се върнаха към предстоящата пресконференция. Трябваше да реши дали да пуснат снимката на Лагергрен, или не. Не беше обичайна практика, особено след като разполагаха само с косвени доказателства, които да го свързват с убийствата. От друга страна, той можеше да обясни, че искат единствено помощта на пресата за откриването му, без да казва, че го подозират в каквото и да било. Просто искат да му зададат няколко въпроса във връзка с разследването, както беше изразът. Това несъмнено щеше да стъжни живота на Лагергрен, ако се окажеше, че е невинен, но щеше да отвлече вниманието от трудните въпроси за Себастиан и Шелман. А и те действително се нуждаеха от помощ, за да го намерят, така че подбудите му не бяха изцяло егоистични.
Той още не беше решил, когато телефонът иззвъня.
— Торкел Хьоглунд — вдигна слушалката той.
— Здравей, обажда се Вана от приемната — поздрави го женски глас.
— Здрасти — отговори Торкел и се опита да надзърне през вратата дали Гунила още е тук и ако да, защо тя не е вдигнала.
— При мен е някой си Давид Лагергрен — продължи Вана. — Казва, че искал да признае няколко убийства.
Торкел буквално загуби ума и дума. Все едно връзката между ухото и мозъка му беше прекъсната. Не можеше да обели и дума. Чу в слушалката как мъжки глас промърмори нещо.
— Познаваш го и като Свен Катон, казва — предаде Вана и Торкел усети как полага усилия да говори спокойно и неутрално.
Първоначалният шок отмина.
— Помоли го да почака, идвам — пророни той и затвори.
За секунда остана на място, събра разпилените си мисли, след това се изправи, излезе в общото помещение и повика Били.
— Лагергрен е в приемната — съобщи, когато Били дойде в кабинета му.
— Какво?!
Очевидно и Били не вярваше на ушите си.
— Иска да признае — кимна Торкел.
— Някой се шегува с нас.
— Никой не знае, че търсим Лагергрен.
След няколко секунди Били осъзна, че Торкел е прав. Лагергрен се появи в разследването им едва тази сутрин. Никой извън екипа не знаеше, че го издирват.
— Какво искаш да направя? — попита Били напрегнато.
— Звънни на Страндберг, искам екип зад бронираните врати след три минути. — И няколко души пред входа.
— Добре.
— Погрижи се тез пред входа да виждат какво става — подвикна той след Били, който вече излизаше от кабинета.
Били махна с ръка, за да покаже, че е чул.
Торкел пое дълбоко въздух. Три минути. Имаше три минути да реши как да действа. Бързо прехвърли наум всичко, което знаеха за Лагергрен. Какво искаше? Какво се опитваше да постигне с идването си тук? Какви бяха възможните сценарии, когато се срещнеха? Той си спомни кемпера. Саурунас. Лагергрен знаеше да прави бомби. По дяволите!
Торкел вдигна слушалката и бързо набра номера на приемната. Вана вдигна веднага.
— Здравей, пак е Торкел. Слушай, мъжът, който ме търси, носи ли чанта?
Мълчание, докато Торкел си представяше как Вана се надвесва през гишето, за да локализира мъжа в просторната зала.
— Не, не виждам чанта — почти прошепна тя.
— Къде е в момента? — поиска да знае Торкел.
— Седи на една от пейките вдясно от входа.
— Добре, благодаря. Идвам веднага.
Той затвори. Нямаше чанта. Това не означаваше задължително, че няма взривно устройство. Можеше да го носи под дрехите, а Торкел нямаше как да кара рецепционистката да ходи да го опипва. Дали да нареди евакуация? Да пусне в действие всичко, с което разполага? Рискът в това беше Лагергрен да не взриви бомбата; ако имаше такава. Или пък да вземе заложници. Или чисто и просто да изчезне в настъпилия хаос.
Били се върна задъхан — не толкова от тичането, а от вълнение.
— На място са и от двете страни. Отиваме ли? — Били подхвърли на Торкел радиостанция. — Използваме канал 4.
Торкел кимна. Реши да почака още малко. При всички случаи щеше да има възможност да бие отбой и да нареди евакуация, ако сметнеше за необходимо. Двамата тръгнаха от кабинета с бърза крачка.
— Докладвай — нареди той кратко, докато двамата с Били тичаха надолу по стълбите.
— На място сме — чу той гласа на Страндберг от пращящата радиостанция. — Виждаме целта.