— Давид Лагергрен? — попита авторитетно.
Мъжът го изгледа, но не отговори.
— Да ти виждаме ръцете! — извика Страндберг отдясно.
Мъжът бавно завъртя глава към Страндберг и после обратно към Торкел, докато бавно вдигаше ръце над главата си.
— Няма нужда да ми се нахвърляте. Дошъл съм да се предам — усмихна се той.
Не се усмихваше на нито една от снимките, които имаха в стаята, и Торкел забеляза, че усмихнат вече не изглежда нито обикновен, нито нормален. Беше зловещ.
Полукръгът от полицаи се стесни около него.
— Изправи се. Никакви резки движения — нареди Страндберг.
Мъжът кимна и стана от пейката.
— Лягай на земята — продължи Страндберг, когато мъжът се изправи.
Все така с вдигнати ръце се плъзна ловко на колене и внимателно се отпусна по лице. Озова се по корем с длани на пода. Двама полицаи се втурнаха към него от двете страни. Другите наблюдаваха Лагергрен с насочени оръжия, готови да стрелят при най-малкото движение.
— Вие ли сте Давид Лагергрен? — попита Торкел отново, този път по-остро.
— Да, разбрах, че ме търсите — отговори Лагергрен вбесяващо спокойно, докато единият полицай го натискаше с коляно в кръста, а другият извиваше изпънатите му ръце към гърба и слагаше белезници около китките му.
Торкел прибра пистолета си в кобура. Полицаите на пода се заеха да претърсват легналия мъж. Когато приключиха, го изправиха на крака. Торкел пристъпи към него.
— Какво искате? — попита.
— Да се предам — отвърна Лагергрен. — Нали ме издирвате? Или съм сбъркал? — добави.
Пак се усмихна.
Този път не изглеждаше просто зловещо.
Изглеждаше като човек, който все така държи всичко под контрол.
Давид Лагергрен седеше зад масата в голата стая за разпити, която изглеждаше точно както си я беше представял. Проста дървена маса, празна, с изключение на някакво записващо устройство в единия край до светлосивата стена. Четири стола, прозорец със затъмнено стъкло, без пердета, три луминесцентни лампи на тавана. Голи стени освен едната, на която имаше голямо огледало. Давид беше почти сигурен, че това е истинско еднопосочно огледало, каквото беше виждал в безброй американски криминалета. Картинката се допълваше от униформения полицай, който стърчеше до вратата и го наблюдаваше.
Никога досега не се беше явявал на разпит.
Изобщо никога не си беше имал вземане-даване с полицията, освен по някоя и друга рутинна проверка на пътя за алкохол в кръвта и валидна шофьорска книжка.
Липсата на предишни прегрешения щеше да привлече вниманието на вестниците, той не се съмняваше в това. Щеше да засили позициите му. Щеше да накара повече хора да се вслушат в думите му.
Той не беше престъпник. Това беше важно. Знаеше как реагираше самият той, когато четеше за хора, станали жертва на разни ужасии — простреляни, намушкани, пребити, или пострадали по друг начин.
„Жертвата е стар познайник на полицията.“
Съчувствието и състраданието незабавно изчезваха. Прокрадваше се усещане, че жертвата си го е заслужавала. Възмездие, помисляше си човек. Криминалното поведение биваше наказано.
С него щеше да е друго.
Високообразован, работлив, неосъждан.
Човек, на когото можеш да съчувстваш.
Дори когато е заподозрян в престъпление.
Вратата се отвори и в стаята влязоха двама души.
Единият, мъжът, му беше познат. Същият, който дойде в приемната. Явно шефът. Не беше виждал преди жената с него. Млада, трийсет и пет, може би и по-малко, но изглеждаше уморена и нещастна, което вероятно добавяше няколко години към реалната й възраст. Носеше под мишница дебела папка, която сигурно се отнасяше за него. Униформеният полицай се оттегли.
— Здравейте, Торкел Хьоглунд, това е Ваня Литнер — представи ги шефът, след като вратата се затвори, и кимна към младата жена.
Съвсем ненужно — в стаята нямаше друг, който би могъл да е Ваня Литнер.
Давид им се усмихна.
Седнаха срещу него. Ваня остави папката на масата, а Торкел се протегна към магнетофона в другия край. Съобщи днешната дата, имената на присъстващите и помоли Лагергрен да потвърди, че е отказал юридическа помощ при разпита.
Давид кимна.
— Моля, отговаряйте на глас. Заради записа — заръча му Торкел. — Отказахте ли юридическа помощ?