Давид се приведе леко на една страна, по-близо до магнетофона.
— Да.
— Няма нужда да се навеждате, той записва всеки звук в стаята, говорете спокойно.
Давид пак кимна и погледна Ваня, която отваряше папката. Той мерна снимки, карти, доклади и документи, докато тя бързо разлистваше материалите и като че ли ги подреждаше на по-малки купчини, като отделяше някои настрана, докато образува малко, но дебело ветрило. Изглежда, погледът й се спря върху някаква снимка и тя я постави пред него. Давид я погледна. Патрисия Андрен. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто й се обади да я помоли за интервю.
Така се беше зарадвала.
Изглеждаше много приятно момиче. Жизнерадостно и позитивно. Станало по-силно след всичко преживяно. Твърдо решено да се опита да помага на други, попаднали в подобна ситуация като неговата с годеника грубиян, и да осигури добър живот на сина си.
— Да започнем с нея? — предложи Ваня и побутна снимката към него.
Той откъсна очи от Патрисия и я погледна.
— Знаете ли коя е тя? — попита Ваня и кимна към снимката на масата.
Давид продължаваше да мълчи. Ваня потропа няколко пъти с показалец върху снимката, все едно той не е разбрал за какво му говори.
— Ще разговарям единствено със Себастиан Бергман — заяви той с ясен глас.
— Той вече не работи тук — намеси се Торкел сухо.
— Знаете ли коя е тя? — повтори Ваня и пак заби пръст в снимката.
— Ще разговарям единствено със Себастиан Бергман.
Той забеляза колко се подразни жената от думите му. Погледът й направо пламна. Торкел също беше ядосан, предположи той, но го криеше по-добре.
— Няма да стане — изфуча Ваня. — Ще говорите с нас.
— Не, ще разговарям единствено със Себастиан Бергман.
Торкел помисли малко, накрая протегна ръка и спря записа. После остана на място, загледан в празното пространство, след което се обърна към колежката си с дълбока въздишка:
— Да спрем за минутка…
Ваня се изправи, без да продума, и тръгна навъсено към вратата.
— Веднага се връщаме — подхвърли Торкел на излизане.
След няколко секунди униформеният полицай се появи и пак застана до вратата.
Давид отново се опита да му се усмихне.
И отново не получи отговор.
Когато Торкел излезе от стаята за разпити, Ваня стоеше облегната на стената в коридора, скръстила ръце на гърдите си. Той почака униформеният да ги остави насаме, преди да отиде при нея. Удържа порива да сложи ръка на рамото й, защото усещаше, че тя ще го отблъсне.
— Знам какво ще кажеш — изпревари го тя.
Вероятно беше права.
— Трябва да го накараме да говори — започна Торкел.
— Не се постарахме много.
— Мислиш ли, че ще отстъпи?
Ваня не отговори веднага. Скръсти ръце още по-силно и заскърца със зъби. Не, Давид Лагергрен нямаше да отстъпи, в това беше сигурна. Нищо в психологическия му портрет не сочеше към това. Себастиан Бергман го предизвика, обиди го, унизи го, какво ли не. Съвсем естествено беше Лагергрен да иска да говори само с него.
Отново да премери сили с него.
Отново да надделее.
Ако отговореше с да на въпроса на Торкел, той щеше да знае, че лъже.
Но тя не можеше да преглътне истината. Торкел би го приел за картбланш да върне Себастиан на работа. Ако отговореше с не, щеше да му го позволи.
— Не знам — продума.
Не искаше да му помага да вземе това решение, което дълбоко в себе си знаеше, че той е длъжен да вземе.
— Трябва да повикам Себастиан — каза той меко и този път сложи ръка на рамото й; тя не се отдръпна. — Нямам друг избор, Ваня.
Тя кимна резервирано. Беше прав. Вътре ги чакаше сериен убиец. Най-ужасният, на когото се бяха натъквали. Който на всичко отгоре беше съумял да предаде посланието си, дори да си спечели неколцина объркани поддръжници. Торкел беше длъжен да реши този проблем. Да извърви целия път до осъдителната присъда. Нямаше място за грешка. Нямаше място за лични отношения.
Тя го разбираше.
Той наистина нямаше друг избор.
— Но аз имам — заяви тя и го погледна сериозно в очите, след което изправи гръб и се отдалечи по коридора.
— Ваня… — чу се зад гърба й гласът му, но не и приближаващи стъпки; тя разбра, че той няма да се опита да я догони. — Ваня, не си отивай. Поне остани да поговорим.