Тя поклати глава. Ако останеше, той щеше да успее да я разубеди.
Затова продължи право напред.
Вратите се плъзнаха и тя излезе под големия стъклен навес на входа. Спря и няколко пъти дълбоко пое въздух. Въздухът беше толкова горещ, че не можа да я ободри кой знае колко, но тя усети как раменете й се отпуснаха. Добре. Поколеба се дали просто да не пресече улицата и да отиде да поседне в Крунубершпаркен. Да се възползва от хубавото време. Може би да си купи чаша кафе и кифличка от сладкарницата на ъгъла. Тя се засмя при тази мисъл. Кафе в парка… Беше напуснала „Риксмурд“, не беше променила характера си.
Затова се насочи към метростанцията.
Ако вярваше в тези неща, би казала, че съдбата се е намесила. Изборът й да прекрати завинаги всякакви отношения със Себастиан беше довел до това, че най-трудното й решение, това, което досега бе твърде слаба да вземе сама — да напусне „Риксмурд“ — бе взето от друг. Благодарение на случайността парченцата от пъзела се наредиха и я запратиха в посока, в която й се откриваха всякакви възможности. Тъй като беше организирана и методична, това леко я плашеше. Да не знае какво ще прави следобед, камо ли пък утре, вдругиден. Частица от нея искаше да се обърне, да изтича обратно и да продължи работа по случая.
Да го завърши. Да направи онова, в което е добра.
Да бъде добро момиче.
Друга част от нея обаче се наслаждаваше на усещането за свобода, което не помнеше да е изпитвала от много, много години. Може би никога. Винаги е била точно това — добро момиче. Време беше да спре. Сега щеше да се съсредоточи върху себе си.
Чувството, че всичко е възможно, не я напусна и когато слезе от метрото на Йердет. Стълбите бяха право срещу нея. Пет минути пеш до апартамента, след като излезеше от метростанцията.
Тя спря.
Какво всъщност я чакаше там?
Апартаментът не се беше променил, за разлика от много други неща. Тя щеше все така да се чувства като затворничка в него, в това беше сигурна. Не го искаше. Не и днес. Не когато всичко бе възможно. Тя се завъртя. Стълбите в другия край на перона водеха до „Брантингсгатан“.
„Колдок“ се намираше на „Брантингсгатан“.
Юнатан работеше в „Колдок“.
Тя се качи с ескалатора, мина през бариерите и като излезе, направи завой на сто и осемдесет градуса, качи се по стълбите вдясно от входа на метростанцията, които водеха до „Брантингсгатан“, и отиде до първата жълта сграда отляво. Номер 44. Натисна звънеца на „Колдок“ и след няколко секунди ключалката избръмча.
На третия етаж тя мина през наглед най-обикновена врата на апартамент, която някога вероятно е била точно това, но сега пред нея се разкри голяма рецепция на мястото на някогашния тесен коридор. Изглеждаше точно както го помнеше. Две черни кожени канапета в единия ъгъл и пред тях ниска стъклена масичка върху шарено килимче. Скъпи дебели списания в спретната редица в единия край на масата. В ъгъла някакво голямо зелено растение, което с помощта на решетка пълзеше по стената. На другите стени — черно-бели фотографии, сякаш до една правени в Ню Йорк.
Младо кестеняво момиче, което Ваня не познаваше, седеше зад леко извитата рецепция. Посрещна я с усмивка.
— Търся Юнатан Бек — обясни тя, когато стигна до него.
— Той очаква ли ви?
— Не. Името ми е Ваня. Ваня Литнер.
Момичето вдигна слушалката и набра кратък номер. Веднага получи отговор.
— Обаждам се от рецепцията. Имаш посетител. — То хвърли поглед към Ваня. — Ваня Литнер.
Момичето замълча, изслуша отговора и затвори с едно кратко „добре“.
— Сега ще дойде. Заповядайте, седнете. — То посочи канапетата.
Ваня се подчини. Когато се спря на едно място, най-сетне й хрумна. Наистина ли идеята беше добра? От слизането от метрото до идването тук вършеше всичко машинално. На автопилот. Денят, в който се взимаха важни решения. Сега обаче не беше толкова сигурна. На вечерята Юнатан беше пределно ясен. Но докато тя реши дали да си върви, или да остане, стана твърде късно. Юнатан дойде на рецепцията. Широка усмивка. Поне привидно се радваше да я види.
— Здравей, дошла си ми на гости?
Той дойде при нея и я прегърна, когато тя се изправи.
— Да, да не си зает?
— Не толкова, че да не мога да си поговоря с теб.
Той се завъртя и я поведе към кабинета си.
— Искаш ли кафе, или нещо друго? — предложи, докато минаваха покрай кухнята.