— Налага се, за съжаление — кимна той. — Но ела с мен. Трябва да остана час, максимум час и половина. А после… Брой го за любовна игра — пошегува се той.
— Бях съблазнена, докато не го каза — усмихна се тя.
— Тогава го забрави и просто ела.
Ваня кимна и удържа порива си пак да прокара пръсти през прекрасната му коса. По-късно щеше да има време за това.
— Къде и кога?
— „Уотърфронт“, седем часа. Ела тук в шест и петнайсет и ще отидем заедно.
Той се наведе и леко я целуна.
— А сега трябва да бачкам.
Още една целувка. Кратко „до скоро“ и после тя си отиде.
С прекрасно чувство. Беше успяла. Още едно парченце от пъзела си беше дошло на мястото и тя вече виждаше картинката.
Новият живот.
Себастиан не беше мразил много хора през живота си.
За доста имаше лошо мнение, мнозина го дразнеха, но с тези, които го провокираха до такава степен, че да ги намрази, той чисто и просто спираше да общува, изтриваше ги от живота си, та да не му се налага да отделя време и енергия да ги мрази активно.
Но той мразеше Давид Лагергрен.
Мразеше това, в което го беше замесил.
Не искаше да го вижда повече.
Само че беше длъжен. Лагергрен отказваше да говори с друг, а капанът щеше да щракне около него именно на разпита. Според Торкел все още не разполагаха с технически доказателства срещу него, макар да претърсиха дома му и да конфискуваха телефони и компютри — и домашни, и служебни. Може би щяха да намерят, когато Били ги преровеше, но засега имаха само косвени доказателства.
Затова въпреки личното си отвращение той беше длъжен да дойде и да действа професионално.
— Готов ли си?
Себастиан вдигна очи. Торкел стоеше на прага на трапезарията. Себастиан изгледа недокоснатата си чаша кафе и кимна. Готов, доколкото е възможно.
— Ваня няма ли я? — попита уж нехайно, когато пристъпи в офиса и плъзна поглед из познатото помещение.
— Не.
— Или просто не иска да ме вижда?
— Няма я.
— Защото аз съм тук?
Торкел не отговори и продължи да върви на половин крачка пред Себастиан към коридора със стаите за разпит.
— Тя те е накарала да ме изриташ, нали? — попита Себастиан, когато почти стигнаха; държеше да получи потвърждение на това, в което вече беше сигурен.
— Дръж. — Торкел му подаде слушалка. — Аз ще бъда в съседната стая и ще ти асистирам, ако ти потрябва информация от самото разследване.
Себастиан взе миниатюрната джаджа и я напъха в ухото си.
— Успех.
Торкел отвори вратата на съседната стая и се скри зад нея. Себастиан отиде до сиво-синята врата до нея.
Зад нея седеше Риалити убиеца.
Давид Лагергрен.
Мъжът, който го беше превърнал в съучастник в убийство.
Себастиан си пое дълбоко дъх. Издиша. И още веднъж. Овладя емоциите и бутна вратата със — както се надяваше — самоуверено равнодушие. Кимна леко на униформения полицай, който незабавно напусна стаята. Докато вървеше, хвърли един поглед към отразителното стъкло, сякаш можеше да получи подкрепа от погледа на Торкел; стигна до масата, издърпа стола и седна. Вдигна очи. Осъзна, че до този момент е избягвал погледа на мъжа. Вероятно грешка. Когато очите им се срещнаха, се наложи да положи усилие, за да удържи дишането си под контрол.
Той беше.
Позна очите. Устните зад маската.
Никога нямаше да ги забрави.
Устата му пресъхна. Не искаше той да проговаря пръв — отчасти защото това щеше да го постави в подчинено положение, отчасти защото не беше сигурен, че гласът му няма да му изневери.
— Разкайвам се — продума Лагергрен след половин минута тишина.
— Не съм католически свещеник, тъй че не ми пука — изсъска Себастиан и за своя радост установи, че гласът му звучи точно толкова твърдо, колкото се бе надявал.
После пак млъкна. Нямаше намерение да води разговора. Не и докато не научи какво иска противникът му. Беше твърдо решен да не му дава нищо даром.
— Разкайвам се, че дойдох тук и поех вината за онези убийства, които не съм извършвал — заяви Лагергрен с наглед искрено угризение в гласа.
Себастиан осъзна, че сигурно му е проличало как се стъписа. Това вече беше неочакван обрат.
— Не сте убили тези хора?
— Не.
— Защо тогава казахте, че името ви е Свен Катон и искате да признаете за убийствата?