— Не зная — сви рамене Лагергрен. — Вие как смятате? Временно умопомрачение?
Внезапно Себастиан разбра точно какво иска този човек. Да играят отново. Да предизвика Себастиан отново. Да го накара да бъде активната страна в процес, който накрая можеше да доведе до пускането му на свобода.
Това беше игра с високи залози.
За да победи, Лагергрен трябваше да бъде сигурен, че нямат доказателства. Че не е оставил никакви следи. Себастиан неохотно трябваше да признае, че бе напълно възможно мъжът срещу него да успее. Вероятно той знаеше също, че можеха да го задържат 72 часа дори без капка доказателство. Може би дори това искаше. Четири денонощия игра на котка и мишка. Да си мери висшия интелект с този на Себастиан, за да може окончателно да го срази и да си тръгне оттук триумфално като свободен човек.
— Кого се опитваш да заблудиш? — изръмжа Себастиан, твърдо решен да не му играе по свирката. — Познавам те.
— Нима?
— Да.
— Откъде? Не помня да сме се срещали.
— Освен когато уби Шелман.
— Не знам за какво говорите. Сигурно ме бъркате с някой друг. Наистина ли съм бил аз? Видяхте ли ме? Видяхте ли лицето ми?
— Познавам гласа ти.
— Дори да е така, ще бъде ли достатъчно в съда?
Лагергрен изглеждаше искрено любопитен. Себастиан внезапно разбра защо жертвите са били с вързани очи по време на самия изпит в кемпера. Ако бяха отговорили правилно, ако бяха взели изпита и се наложеше да ги освободи, Лагергрен можеше да твърди, че да, обядвал е с тези млади хора, но каквото и да им се е случило след това, не е имало нищо общо с него. Видели ли са го наистина в кемпера, докато са правели теста? Ебба беше извадила лош късмет. Била е заедно със сестра си. Ако беше сама, може би той нямаше да отнеме зрението й.
— Защо искаше да говориш с мен?
— Явно съм луд, щом поемам отговорност за убийства, които не съм извършил. Нали така?
Лагергрен се хилеше насреща му. На Себастиан му писна. Това нямаше да доведе до нищо добро. Нищо нямаше да спечелят с пряка конфронтация. По-добре да се включи в играта, но не и преди да смени полето.
Нападението трябваше да се превърне в защита. Защитата в нападение.
Какво знаеше той за Лагергрен? Университетски преподавател, според когото знанието не се ценеше достатъчно високо. Който мереше стойността на всеки човек според общата му култура.
Безинтересно.
Това беше възгледът му, не същността му. Какво го водеше? Какво каза, преди да убие Шелман? Че пресата е с него. Че посланието му се разпространява.
Изглежда се гордееше с това.
Че го слушат. Че му обръщат внимание.
Интервюто с Вебер беше не толкова разговор, колкото манифест.
Себастиан можеше да използва това. Освен това Лагергрен показваше известни признаци на мания за величие. До този момент всичко вървеше според неговия план.
Себастиан усети как енергията му се връща. В това беше добър. Най-добрият. Чакаше го почти с нетърпение. Да получи реванш. Най-сетне да победи.
— Жалко — въздъхна с нещастен вид и поклати тъжно глава.
— Кое е жалко? — попита Лагергрен.
Себастиан го погледна, обмисли коя примамка да използва, реши и я пусна:
— Че не сте били вие. — Той се изпъна на стола и после се наведе напред, облегна лакти на масата и брадичка върху сключените си пръсти. — Познавате ли Едвард Хинде?
— Знам кой е.
— Знаете ли защо знаете кой е? — Той показа ясно, че въпросът е риторичен и веднага продължи. — Защото аз написах книги за него. Успешни книги. Четох лекции за него. Преподавах за него. Задържах го в съзнанието на хората.
Себастиан замълча и се вгледа в мъжа срещу себе си. Дали той разбираше какво става? Какво цели Себастиан? Трудно беше да се каже, можеше единствено да продължи.
— Ако вие бяхте убили онези хора. Ако бяхте написали онези писма, ако бяхте дали онова интервю…
Пак замълча. Примамката на практика вече беше напълно забележима. Дали Лагергрен я виждаше, дали му стана интересно?
— Но не бях аз — отвърна Лагергрен и Себастиан изпита остро разочарование.
Или не? Не се ли усещаше известна промяна? Гласът — по-тих, не толкова уверен, по-предпазлив…
— Жалко, щяхте да сте много по-интересна личност — продължи Себастиан, изправи се и започна да обикаля стаята. — Има нещо вълнуващо в човек, осъзнал, че може да окаже по-силно въздействие, да достигне повече хора, ако излезе от анонимност. Може да се превърне в символ на борбата, дори ако лежи в затвора. Даже още по-добър символ. Човек, който може да си създаде ореол на мъченик.