Себастиан се подпря на стената. Изражението на Лагергрен не се промени, но по езика на тялото му психологът видя, че е пробудил нова мисъл. Навярно е дремела от самото начало. Вероятно, точно както каза Себастиан, това беше причината Лагергрен да се предаде. Но когато мисълта бе облечена в думи от друг, когато се потвърди от външен човек, тогава стана по-реална.
Реална и привлекателна.
— Жалко, че не сте вие — заключи Себастиан и се надигна от стената. — Можеше да пиша за вас. А написаното от мен винаги се публикува.
Той се завъртя и се насочи към вратата. Колко имаше дотам? Шест крачки? Пет. От Лагергрен нито звук. Четири. Три. Той протегна ръка към бравата и се помъчи да измисли причина да остане, без да разкрие колко е притеснен. Две. Нямаше да се получи.
— Почакайте.
Себастиан не можа да сдържи усмивката си. Лагергрен беше видял примамката и я беше намерил за интересна. Сега Себастиан трябваше да я подръпне леко назад, за да го накара да я последва, да го изкара на открито. Изтри всяка следа от доволната си усмивка и се обърна с изражение, което се надяваше да излъчва отегчение в съчетание с „имам си по-важна работа за вършене“.
— Какво има?
— Гледах едно интервю с вас; казвате, че онзи Риалити убиец е идиот.
— Да.
— Защо тогава искате да пишете книга за него?
— Не писах за Хинде, защото го харесвах или бях съгласен с него. — Себастиан се върна няколко крачки назад. — Беше интересен за мен, за читателите. Човекът, който извърши тези престъпления, е още по-интересен. Хинде беше обикновен психопат, нарцистично разстройство, тежко детство, дрън-дрьн-дрън, сещате се. Докато този човек има нещо важно за казване. Има послание.
Забеляза как Лагергрен кимна в знак на съгласие. Да, примамката наистина го привличаше. Приближаваше все повече и повече. Време беше пак да я подръпне. По-надалеч. Извън полезрението му. За да му се наложи да положи усилие да я види отново. Усилие под формата на признание.
— Само че… не знам. Колкото повече мисля за това, толкова… — Себастиан се спря, не довърши изречението, сякаш изведнъж му е хрумнало нещо. Осенило го е.
— Толкова какво? Какво?
Себастиан сбърчи чело, въздъхна и леко поклати глава, сякаш разочарован от собствените си мисли.
— Не стига.
— Кое не стига?
Безпокойство в гласа. Отлично.
— Манифест и няколко убити. — Себастиан се обърна към Лагергрен, все едно онзи е равноправен участник в разговора, човек, чието мнение Себастиан цени. — Светът се промени, нали така? Хинде уби четирима; преди двайсет години това беше много народ, но сега…
Поредното поклащане на главата, оставящо място за тълкуване.
— А и всеки може да спретне някакъв манифест — продължи Себастиан. — Интернет гъмжи от тях. Брайвик, например, какво чуваме за него? Какъв интерес представлява днес? А извършителят на тези убийства дори не може да се мери със стореното от него.
— Засега.
Една дума. Първото пропукване на фасадата. Първото истинско посягане към примамката. Как да продължи, без да го изтърве? Да се надява, че ще захапе по-здраво, или да го атакува от друга посока?
— Смятате, че ще убие отново?
Себастиан виждаше, че Лагергрен е осъзнал точно какво е разкрил с една-единствена дума.
— Откъде да знам?
Агресивно. Възмутено. За да компенсира за грешката си със сила и звучност. Себастиан избра атаката от друга посока.
— И с Ебба Юхансон и стипендията за МТИ ли стана същото? Просто сте го изтърсили. Не е било планирано. Това ли е ахилесовата ви пета? Понякога оставяте емоциите да управляват устата?
— Не разбирам за какво говорите.
Себастиан заобиколи масата, спря се зад гърба му. Виждаше как Лагергрен се съпротивлява срещу импулса да се завърти към него. Себастиан се приближи към него, приведе се, снижи глас, прошепна на сантиметри от ухото му:
— Отстъпихте. Предадохте се.
Мълчание.
— Затворен сте тук.
Мълчание.
— Сигурно сте обмислили вероятността да не излезете повече.
Мълчание.
— Но знаете, че ще има още.
Лагергрен не можеше да се сдържа повече. Обърна се рязко.