— Не знам за какво говорите.
— Млъквай, много добре знаеш за какво говоря.
Лагергрен се взря в очите му. Тежко дишане. Сякаш всеки момент щеше да скочи и да се нахвърли на Себастиан. Себастиан не мигна и за секунда. Не отмести очи от неговите. Мъжът на стола дишаше тежко. После пак се обърна бързо и се загледа право напред. Психологът продължи със същия тих ясен глас:
— Значи вече е планирано.
Мълчание.
— Бомба ли е? Пак ли ще взривиш нещо?
Мълчание. Себастиан се изправи и отново започна да обикаля из стаята. Изричаше думите, все едно размишлява на глас.
— Не се перчиш колко си умен, как си ни метнал, как нямаме никакъв шанс, понеже… — Той се спря, хвърли триумфиращ поглед към Лагергрен и вече дори не се опитваше да скрие усмивката си. — Защото все още можем да те спрем.
— Не, не можете.
— О, можем.
Все така усмихнат, направи последната крачка към вратата. Беше сигурен, че Торкел е излязъл от съседната стая още когато се разбра, че ще има още. Къде и кога беше работа на останалите. Себастиан свърши своята. А може би не съвсем… Спря се на прага.
— Вземи си тъпите тестове и си ги заври отзад. Ето това… — Той се потупа по слепоочието с показалец. — Това е истинска интелигентност.
С тези думи той излезе и остави вратата да се затвори зад гърба му.
И двамата му висяха на главата.
Себастиан от едната страна. Торкел от другата.
— Какво става? Намираш ли нещо? — попита Торкел и някак успя да прозвучи едновременно окуражително и разочаровано.
— Няма да стане по-бързо, понеже стоите тук — изръмжа Били и ги изгледа през рамо.
Себастиан и Торкел не помръднаха.
— Сериозно, идете да си вземете кафе, ще ви извикам, като свърша.
Торкел въздъхна раздразнено, но отстъпи една крачка.
— Добре, ела, да оставим Били да работи на спокойствие — кимна той на Себастиан и се отдалечи.
Били погледна към тях. Разбираше ги. Разбираше нетърпението и припряността им. Лагергрен отказваше да говори и те не разполагаха с нищо, което да им помогне да научат какво е планирал.
Освен евентуално с компютъра му.
Проблемът обаче беше, че Лагергрен явно много методично е триел историята в браузъра си и Били трябваше някак да я възстанови от кеша на хард диска.
А това отнемаше време.
Време, с което Себастиан беше убеден, че не разполагат.
Торкел и Себастиан отидоха в трапезарията. Торкел отвори хладилника и се спря пред него.
— Искаш ли нещо? — попита той Себастиан.
— Не.
— Нито пък аз — промърмори Торкел и затвори вратата.
Тръгна напред-назад пред плота, твърде нервен, за да седи на едно място. От време на време хвърляше по някой поглед към Себастиан, който се беше отпуснал на един от столовете до вратата.
— Какво направи? — попита накрая.
— Кога?
— За да вбесиш Ваня така?
Себастиан го изгледа изненадано. Нима не знаеше? Нима го беше уволнил, без да знае защо?
— Тя не ти ли каза?
— Не.
— Значи може би не иска да знаеш.
Торкел реши да не задълбава. Не беше толкова важно. Продължи да крачи.
— Какво е намислил според теб Лагергрен?
— Боя се, че нещо голямо.
— Колко голямо?
— Толкова голямо, че иска да си припише всички заслуги. Затова дойде тук.
— Защо просто не се е обадил на Вебер? Да си ги припише по този начин.
— Не, както казах и на разпита, той вече не иска да е анонимен. Иска да се превърне в символ. Във водач. Мисли си, че вече има последователи, които да продължат делото му. Които той ще може да вдъхновява и от затвора и които ще го чакат, когато излезе на свобода.
— Това е безумно.
— Не бива да го казвам, тъй като съм професионален психолог, но да, той е напълно луд.
— Добре, готов съм. — Били подаде глава иззад вратата.
Себастиан веднага се изправи.
— Само имай предвид, че не съм те върнал на работа — подхвърли Торкел на излизане. — Каквото и да стане сега, не си се върнал.
— Знам.
— Какво откри? — попита Торкел, когато двамата със Себастиан отново застанаха от двете страни на Били и се взряха в екрана.
— Бил е внимателен, трил си е историята всяка вечер — обясни Били, докато извършваше последните действия, за да отвори нужната информация. — Замитал е всички следи, наложи се да възстановявам всичко.