Събитието щеше да се проведе в конгресната част, съседна на хотела. Ваня никога не беше влизала в сградата, само беше минавала с кола покрай нея, затова, макар да подозираше, че събитието ще бъде пълна скука, все пак се радваше, че ще отиде. Дойдоха с автомобила на Юнатан и го оставиха в подземния паркинг. Тя взе ключовете и портфейла му в дамската си чанта, за да не му тежат в тънкото ленено сако, което беше облякъл върху светлосинята риза. Тя пък носеше светложълта лятна рокля с късо бяло сако отгоре. В момента се качваха с асансьора до конгресната зала заедно с други наконтени гости.
— Какво ще кажем, ако срещнем колегите ти? — попита тя.
Той й се усмихна нежно:
— Нищо. Ще ги поздравим. Ще поприказваме. Те са мои колеги, не на Сусана — отвърна той и я целуна.
Вратите на асансьора се плъзнаха и двамата пристъпиха сред шумното множество. Някои се насочваха към залата, но повечето още стояха около високите кръгли маси. Облечени в бяло сервитьори се движеха делово между гостите и предлагаха бяло вино и хапки. Ваня никога не беше изпитвала кой знае какво желание да общува с политици и знаменитости, но в този момент това й се струваше изключително приятно и добре дошло разнообразие. Може би щеше да стане част от новия й живот. С Юнатан.
Тя взе една програма от поставката до масите и я отвори.
— Кога ще можем да си вървим? — прошепна и показа програмата на Юнатан.
— След това — посочи той.
Тя прочете реда над пръста му.
— 20:15. „Тук ли е вече бъдещето? Андерш Трудел, изпълнителен директор на «Колдок»“ — прочете тя на глас.
— Ще докара публиката до екстаз — ухили се Юнатан.
Ваня взе чаша бяло вино от минаващ сребърен поднос.
Някъде прозвуча камбанка.
— Моля, заемете местата си — чу се глас. — Моля, заеме местата си. — И камбанката пак иззвъня.
Оставаха десетина минути до началото. Според програмата първо щеше да има кратко десетминутно приветствие от председателя на Агенцията за пощите и телекомуникациите, а после министърът на информационните технологии щеше да държи самата встъпителна реч. Ваня и Юнатан бавно се насочиха към вратите.
Когато стигнаха до залата, Ваня се изненада колко много хора има. Беше почти пълно, а според табелата до входа помещението побираше максимум 600 души. На сцената два големи букета бяха поставени от двете страни на подиум с кръгла висока маса, на която беше сложен компютър. На стената висеше платно, голямо колкото киноекран, с логото на Агенцията за пощите и телекомуникациите.
Ваня и Юнатан седнаха възможно най-близо до пътеката. Юнатан я хвана за ръка.
— Много се радвам, че си тук.
— Щеше да се радваш още повече на друго място — прошепна тя и внимателно сложи ръка на бедрото му и леко го стисна.
Той й се усмихна. Щастието и желанието в очите му бяха примесени с известна тъга.
— В началото ще ни е тежко, знаеш го, нали? Със Сусана — наведе се той към нея.
— Знам — кимна тя сериозно, но не дръпна ръката си.
— Как смяташ, ще издържиш ли? — попита той почти разтревожено.
— След всичко станало мога да издържа какво ли не.
— Дори реч на министъра на информационните технологии за разширяването на оптичната мрежа?
— Дори това — засмя се Ваня.
Воят на сирените отекваше между каменните здания. Били караше бясно, но този път на Торкел не му се струваше достатъчно бързо. Надяваше се да стигнат навреме. По полицейската радиостанция дейността беше трескава. Преплитаха се гласове и нареждания. Сякаш цялата полиция на Стокхолм се беше втурнала към „Уотърфронт“. Първият патрул скоро щеше да пристигне, но засега никой не беше успял да се свърже с някого от организаторите на събитието и евакуацията дори не беше започнала. Женски глас ги информира, че са открили рецепциониста на хотела, който обещал да им помогне да намерят някого от организаторите. Торкел се беше опитал да се свърже с някой от „Сепо“, Службата за национална сигурност, тъй като министрите трябваше да имат охрана за вечерта, но както винаги със „Сепо“ беше трудно да намериш точния човек, особено пък по това време на денонощието. Службата за национална сигурност явно предотвратяваше атентати само в работно време, помисли си Торкел ядосано. Сапьорите пътуваха към хотела, но щяха да се забавят поне още десет минути — връщаха се от Солна след фалшив сигнал. Торкел ставаше все по-напрегнат. Минутите течаха, а все още дори не бяха започнали евакуация на залата. Ако теорията им беше вярна, се намираха на прага на потенциална катастрофа. Знаеха, че Лагергрен умее да прави бомби със закъснител, а за да постигне максимален ефект, вероятно се е погрижил устройството да се взриви по време на встъпителната реч на министъра.