Стигна до асансьорите. Един от сервитьорите се опита да я спре, но тя извади полицейската си карта, изблъска го и натисна копчето. Не й се наложи да чака дълго. Вратите в десния край се отвориха веднага, явно асансьорът я беше чакал на етажа. Тя хукна натам и натисна „Г“. Погледът й се спря върху огледалото.
Не можа да се познае.
Погледът казваше, че е полицайка.
Дрехите казваха, че още е на любовна среща.
Себастиан не вярваше на очите си. Какво правеше Ваня тук?
Той стоеше недалеч и насочваше хората към изходите, когато вдигна очи към горното ниво и я видя като жълт лъч, стрелкащ се по червения килим към асансьорите. Той се отдръпна от потящата се уплашена тълпа, която се мъчеше да излезе. Насочи се към асансьорите. Ваня се беше качила на този в десния край. Той погледна таблото над вратата, за да види накъде е тръгнала. Едно „Г“ най-вляво на таблото светна в бяло. Той се вкамени. Още не разбираше какво изобщо прави тя тук, но в съзнанието му се прокрадна известно усещане за паника.
Гараж.
Под сградата.
Ясно.
Трябваше да се сетят по-рано. Така и не бяха открили волвото на Саурунас.
Той натисна копчето, докато вадеше телефона си. Обади се на Били и получи отговор точно когато асансьорът дойде и вратите се отвориха. Той се качи и натисна копчето към паркинга.
— Ваня е тук — каза направо.
— Да, знам. Слезе в гаража — отговори Били припряно.
— Знам, видях — отвърна Себастиан раздразнено.
— Смятаме, че може да е кола-бомба!
Себастиан дори не си направи труда да отговаря на Били. Вече нямаше време да обсъжда очевидности.
— Волвото на Саурунас. Какъв цвят беше? И номерът? — попита той, когато вратите се затвориха и асансьорът пое надолу.
— Ами… — опитваше се да си спомни Били.
Себастиан погледна часовника. Седем и десет. Речта на министъра на информационните технологии трябваше да започне. Краката му се подкосиха.
— Хайде, Били!
— Волво С60. 2007. Passion Red. Тоест червено… GV… GVL665 — изстреля Били съсредоточено.
— Добре. Сапьорите дойдоха ли най-после?
— При Улриксдал са — отвърна Били.
Далеч. Адски далеч, помисли си Себастиан и затвори телефона. Вратите се плъзнаха и той пристъпи в безцветния гараж, пълен с паркирани коли. Направи няколко крачки напред и се огледа.
Забеляза Ваня недалеч. Беше с гръб към него и изглежда търсеше нещо.
— Ваня! — провикна се той.
Тя се завъртя и го видя.
— Ти пък какво правиш тук? — възкликна, по-скоро изненадана, отколкото ядосана, когато той приближи.
Тя не искаше да го знае, не искаше да го вижда, той я разбираше, но точно сега не му пукаше. Имаха по-сериозни проблеми.
Лагергрен не биваше да печели.
Ваня не биваше да пострада.
— „Волво С60“. Червено. GVL665. Волвото на Саурунас. Видяла ли си го?
Тя поклати глава.
— Изобщо видяла ли си червено волво?
— Сигурни ли сме, че е то?
— Това е единствената ни следа. Трябва да го намерим, и то бързо.
Ваня кимна и продължи търсенето.
— Има две нива. Аз ще поема второто — реши тя и хукна към рампата, която водеше долу.
След няколко крачки се спря, събу обувките на високи токчета и продължи на бос крак в жълтата си лятна рокля.
Себастиан осъзна, че може би я вижда за последен път.
Не биваше да го позволява.
Той също се завтече между редиците автомобили. Паркингът беше голям и заради събитието беше пълен. Той проверяваше всичко червено. Видя червена „Тойота“, червена „Мазда“, също и червено „Волво“, само че В40 с друг регистрационен номер.
Продължи да тича.
Изведнъж чу вика на Ваня:
— Тук е! Тук е!
Той се завъртя и се завтече към нея. Краката му не бяха бързи колкото волята. Подмина няколко паркирани коли. Плъзна се по наклонената рампа към долното ниво. Усещаше, че лошата му форма започва да оказва влияние. Но той стисна зъби, дори не посмя да погледне часовника, и продължи да тича. Тежките му стъпки отекваха между бетонните стени.
Най-после я забеляза недалеч, точно когато тя нави дамската си чанта около лакътя и с един-единствен мощен удар разби страничното стъкло на червено волво.
Той най-сетне стигна при нея.
Регистрационната табела беше същата.