Това беше колата на Саурунас.
Беше паркирана до носеща колона, по всяка вероятност неслучайно.
— Отзад има нещо — промърмори Ваня. — Нещо голямо.
Ваня отключи задната врата, отвори я и отметна сиво-синьото одеяло, което покриваше съдържанието на багажника. Лагергрен беше свалил задната седалка, за да освободи място. Себастиан надзърна. Багажникът беше натъпкан с големи хартиени чували от „Лантменен“. В колата се носеше силен мирис на нафта. В средата, между чувалите, беше поставена дървена щайга. Някои от чувалите бяха отворени и съдържанието — кръгли бели гранулирани кристали — се беше изсипало.
Ваня загреба няколко от приличните на пясък от котешка тоалетна зърна и ги огледа.
— Това е изкуствена тор — установи тя. — Смесена с дизелово гориво, за да не попие вода.
Това беше един от най-лесните за изработка видове бомби. Амониева селитра и дизелово гориво. Себастиан я погледна притеснено:
— А това какво е? — посочи той щайгата.
Ваня се протегна и вдигна капака. Вътре имаше две туби, пълни с някаква течност, една голяма и една по-малка.
— Този род бомби изискват голяма първоначална сила, за да започне верижна реакция, която да се взриви — обясни тя, докато оглеждаше съдържанието на щайгата.
Долната туба беше по-голяма и съдържаше чиста прозрачна течност; течността в горната, по-малката, беше златиста на цвят. Тубите бяха свързани и не можеха да ги разкачат. Единственото, което предотвратяваше смесването на течностите, беше тънка метална пластина. Себастиан я посочи.
— По дяволите! — изруга Ваня. — Няма и половин сантиметър. Какво каза Урсула? По сантиметър за петнайсет минути?
— Значи имаме шест-седем минути. Максимум — пророни Себастиан.
Вторачиха се в пластината и им се стори, че виждат как жълтата течност бавно я прояжда. Миниатюрни метални стружки се отделяха и се разтваряха пред очите им.
Себастиан погледна Ваня.
— Трябва да се махнеш оттук — каза й.
Тя реагира точно както беше очаквал:
— За нищо на света. Трябва да се опитаме да я обезвредим.
— Аз ще остана — заяви той. — Аз ще се опитам.
Тя поклати глава:
— За тази работа трябват двама души.
Себастиан я изгледа с безпомощен гняв и извади телефона си.
— Ще се обадя на Били да видя какво става със сапьорите — набра номера той.
Изведнъж се вторачи отчаяно в телефона си.
— Нямам покритие.
Ваня извади своя. Същата работа.
— На горното ниво имах покритие, ще изтичам — реши той.
— Не, нямаме време. Ще трябва да се оправяме сами.
Той я погледна. Беше права.
Сега бяха само двамата.
Баща и дъщеря.
Били прецени, че над две трети от гостите вече са навън. Той стоеше пред сградата и се оглеждаше за сапьорите. Според последните данни, които получи, бяха попаднали в задръстване на „Свеавеген“. Вероятно заради отцепването на района, което той самият нареди. Но се надяваше всеки момент да се появят.
Торкел дотича при него:
— Чу ли се със Себастиан или Ваня?
— Звъня и на двамата, но се включва гласова поща. Сигурно долу няма покритие.
Торкел го погледна. Изглеждаше разтревожен.
— Ами сапьорите?
Били посочи към дългите колони автомобили:
— В задръстване са. Да пратим ли някого в гаража да ги потърси?
Торкел не отговори. Завъртя се. От сградата продължаваха да излизат хора и да се отдалечават бързо. Тези, които още бяха вътре и помагаха с евакуацията, бяха едно. Но да изпращат още хора… това беше съвсем друго. Сапьорите да, но никой друг. Той поклати глава. Това решение го измъчваше, личеше си.
— Не можем да рискуваме живота на още хора. Но продължавай с опитите да се свържеш с тях — нареди той, като се помъчи да скрие тревогата в гласа си.
— Мога да изтичам долу — предложи Били.
— Не. Разбирам как се чувстваш, но не трябва.
Имаше осем чувала, които според надписа върху тях съдържаха по петдесет килограма изкуствена тор всеки. Тоест около 400 килограма във волвото. Ефектът щеше да е унищожителен. Нямаха представа как да обезвредят детонатора, затова решиха, че най-добрият метод ще е да го преместят и по този начин да се опитат да предотвратят катастрофата. Но времето ги притискаше. Металната пластина изтъняваше все повече с всяка изминала секунда.