С дружни усилия измъкнаха щайгата с тубите от багажника възможно най-внимателно. Можеха само да се надяват, че Урсула е била права и Лагергрен наистина е толкова добър химик, че течностите да са достатъчно стабилни и да могат да се местят.
— Какво ще правим сега? — попита Ваня, след като я извадиха.
— Може би трябва да се опитаме да я отдалечим — предложи той и се помъчи да я хване възможно най-здраво. — Колкото по-далеч от колата, толкова по-добре.
— Мисля, че и в това има страхотна взривна сила — кимна Ваня към щайгата. — Онази на „Арланда“ отмести коли, паркирани на петдесет метра. Мога само да си представя какъв ще бъде ефектът на закрито.
— Това си е проблем на застрахователната компания — заяви Себастиан спокойно.
— Не това имах предвид. В най-лошия случай колкото и да я отдалечим, пак ще се взриви.
Ваня пак погледна тънката метална пластина. Разнищваше се буквално пред очите им. Тя отчаяно разтърси глава.
— Няма да успеем да я изнесем — продължи тя, обзета от паника.
Себастиан не отговори. Дишаше тежко. Щайгата беше доста тежка.
— Да му се не види! Да! Пусни я, пусни я — изкрещя Ваня внезапно и Себастиан едва не изтърва щайгата.
— Какво има? — възкликна, след като я остави на земята.
— Колата на Юнатан. Паркирана е тук, а ключовете са в мен — каза тя и хукна с все сили. — Ще я изкараме с колата.
Себастиан остана при щайгата. Не мина и половин минута и чу запалването на двигателя, колата потегли и със свистене на гуми Ваня се появи иззад ъгъла в черно ауди. Наби спирачки току пред него, изскочи навън, изтича и отвори другата вратата.
— Внимателно — изпъшка, докато му помагаше да качи щайгата на седалката до шофьора.
След като я нагласиха, тя издърпа предпазния колан и хвана с него щайгата. После изтича обратно до отворената врата на шофьорското място. Може би им оставаха минути, може би секунди до смесването на течностите и началото на неизбежния химичен процес.
— Аз ще я изкарам — заяви Себастиан и й препречи пътя към вратата.
Тя го изгледа изненадано:
— Какви ги вършиш?
— Нужен е само един да кара колата — продължи той, впечатлен от собственото си хладнокръвие.
— Да не мислиш, че това ще промени нещо между нас? — изсъска Ваня. — Опитваш се да се правиш на герой?
Той осъзна, че наистина я е наранил жестоко. Дори в такъв момент тя не можеше да му прости. Това му даде сили. Беше длъжен да го извърши. Изведнъж почувства лекота в тялото.
Сякаш това деяние щеше да го освободи от вината.
Щеше да го пречисти.
— Не става дума за това — продума той тихо и се качи в колата. — Вече загубих една дъщеря. Няма да загубя втора.
Той затръшна вратата и я погледна за последен път, преди да потегли.
Тя остана на място.
Не плачеше. Не изглеждаше благодарна. Нищо.
След секунда той вече не я виждаше в огледалото.
Тя изчезна.
Може би завинаги.
Той шофираше бързо. Колата беше тиха и возеше гладко. Радиото работеше. „Р4“. От тонколоните се носеше някаква популярна песничка и за момент се поколеба дали да не го изгаси. Но защо да го прави? Защо да не слуша музика, ако това са последните мигове в живота му? Може би защото песента беше отвратителна. Той изключи радиото. Замисли се за бомбата на съседната седалка.
За метала, който бавно се разяждаше.
Точно като живота.
Всичко беше преходно.
Пред него се показа бариера, на която би трябвало да спре и да плати. Вместо това той даде на скорост и натисна газта, колата се засили светкавично и мина право през бариерата. Трясъкът далеч не се оказа толкова силен, колкото очакваше. Бариерата се счупи на няколко парчета и остави малка драскотина върху предното стъкло. Нищо повече.
Той видя изхода и светлината на лятната вечер. Осъзна, че всъщност нямаше представа какво го очаква. Да изкара щайгата и тубите от гаража — не беше мислил в по-далечна перспектива. Сега беше на път да излезе насред Стокхолм в кола, която можеше да избухне всеки момент. Трябваше да намери място възможно най-далеч от хората и от гъсто застроения център. Невъзможна мисия.
Той изскочи от гаража и намали скоростта, за да се ориентира. Полицейски автомобили с мигащи сини лампи. Бяха затворили „Кларабершвиадуктен“ от двете страни, но той видя пролука между един микробус и обикновена полицейска кола в посоката към „Оленс“ и „Серйелс торг“. За нищо на света не биваше да поема по този път, той водеше право към сърцето на града, но нямаше друг избор. Трябваше да се махне оттук. Всеки миг можеше да се окаже твърде късно и опитът му да избегне катастрофата да се провали. Той даде газ и натисна клаксона предупредително, за да накара хората да се дръпнат. Поне един човек разбра замисъла му. Били. Себастиан го видя как се втурва към останалите полицаи и размахва ръце, за да ги предупреди да не го спират. Той прокара колата през пролуката — тя се оказа по-малка, отколкото му се беше видяло, и той ожули двете страни на колата и счупи страничното огледало. „Кларабершвиадуктен“ и „Кларабершгатан“ изведнъж се откриха пред него. Единствено неговата кола се движеше в тази посока. По-нататък видя дълги колони в насрещното платно. Натисна газта още по-здраво.