Може би обаче щяха да намерят компромисен вариант. Тя вдигна мобилния си телефон. Поколеба се дали да не му прати есемес. Просто да го пита как се чувства. Дали е буден. Той щеше да схване.
Един есемес и всичко щеше да си върви постарому.
Той щеше да дотича след трийсет секунди.
Звучеше примамливо, но тя наистина беше уморена. Имаше нещо вълнуващо в това да си позволи да пофантазира още малко. Утре щеше да направи следващата крачка. Да го докосне, да поеме инициативата. Щеше да покаже съвсем нова своя страна.
Щеше да го съблазни.
Ваня и Били се отправиха към Хелсингборг веднага след закуска. Според джипиеса в колата под наем щяха да стигнат за два часа и четирийсет и пет минути от Улрисехамн до „Беря але“ 25 в Хелсингборг, където се намираше полицейското управление, но тъй като Били караше, вероятно щяха да са там след два часа. Поне той така твърдеше. След като се отдалечиха от града в южна посока, Ваня извади новия полицейски доклад от Хелсингборг, който пристигна сутринта, и се зае да го преглежда.
Името на жертвата беше Патрисия Елен Андрѐн, родена в Малмьо през 1989 година. Необвързана, с едно дете. Фризьорка. В материалите имаше няколко нейни снимки — повечето от местопрестъплението, но и две отпреди убийството — и двете очевидно професионални. Едната по бански на плажа. На Ваня й се стори позната. Или просто типажът често се срещаше. Засукана брюнетка с татуировки и силиконови гърди, и неестествено бели зъби зад уголемени устни.
— Нещо интересно? — обади се Били.
Ваня му показа една от снимките. Тази с Патрисия по бански. Той хвърли бърз поглед.
— Да му се не види, и нея я знам! — възкликна смаяно.
— Сигурен ли си?
— Виж я в Гугъл. Сигурен съм, че и тя участваше в нещо по телевизията.
Ваня извади телефона си и бързо провери Патрисия Андрен. Били се оказа прав. Естествено. Снимката на плажа беше сред първите, които излязоха. Преди две години Патрисия участвала в сватовническото шоу „Самотна майка търси“. Ваня въздъхна. Само това липсваше. Като се разчуеше, по цял ден щеше да им се налага да се занимават с пресата. Вярно, това беше работа на Торкел, но натрапчивото поведение на медиите влияеше на всички.
— Май някой е решил да убива треторазредни знаменитости — поклати глава тя и показа телефона на Били.
— Поне журналистите ще са щастливи — отвърна Били мрачно и показа, че и той е на нейното мнение. — Само че на Торкел няма да му е толкова весело.
— Никак.
— Пише ли още нещо? Би трябвало да има доклад от аутопсията — продължи Били спокойно, натисна газта и задмина един тир. Стрелката на скоростомера приближаваше 160.
— Да, би трябвало, но онези дръвници не са ни го пратили.
Ваня пак прегледа оскъдните материали. Повечето бяха от мястото, където е бил намерен трупът. Открили Патрисия в „Толшьо“ — общинско начално училище на петнайсет минути от центъра на Хелсингборг. Учителят, който обикновено преподавал във въпросния кабинет, я заварил в затвореното за ваканцията училище в осем и половина сутринта два дни преди празника „Мидсомар“. Трупът бил оставен на стол в ъгъла до катедрата. Бил завързан около корема, за да го държи изправен. Глупашка шапка на главата, лице към стената и два листа с въпроси, заковани с такер на голия гръб. Училището не разполагало с алармена система, полицията намерила разбита врата от задната страна. Същата работа като с Мире Петрович в „Хилдинг“.
— Поне имат заподозрян — промърмори Ваня след малко.
— Кой?
— Бившият й приятел. Стефан Андершон — Стефе. Баща на сина й. Бил я заплашвал.
— Само това ли имат срещу него?
— Пише, че го викали на разпит… — Тя прелисти малкото останали страници от материалите. — Но и записа от разпита не са пратили.
Били поклати глава.
— Изглежда са дали разследването на най-добрите си хора.
— Наистина.
— Добре че Урсула я няма. Щеше да ги разкъса.
Ваня си представи как Урсула привиква при себе си клетника, съставил доклада, и му казва какво мисли конкретно за него и като цяло за полицаите извън столицата. Не можеше да не се усмихне при тази мисъл.