Къде да отиде?
Взе да изпада в паника. Едва ли му оставаше много време, но не можеше да слезе и да зареже колата тук. Тя беше негова отговорност. Беше длъжен да завърши започнатото. Дори това да означаваше да плати най-високата цена.
Той зърна тясната пресечка при „Клара шюрка“, която през още една пресечка водеше до по-голямата „Васагатан“. Това беше най-добрата алтернатива. Вярно, „Васагатан“ минаваше покрай централната гара, но след това беше по-открито и с малко късмет той може би дори щеше да стигне до брега. Наби спирачки и едновременно завъртя волана. Гумите изпищяха недоволно и за секунда задницата поднесе, но той съумя да удържи управлението над останалото на две гуми ауди и да свие по пресечката. За следващия рязък десен завой беше подготвен по-добре и не се хлъзна така неконтролируемо. Изведнъж пред него се ширна „Васагатан“, която за негова изненада не се оказа затворена, но въпреки това той отказа да намали скоростта. Вместо това наду клаксона. Забеляза, че дясното платно е пълно със спрели коли и зави рязко наляво, в насрещното. Още в първия миг за малко да се сблъска с автобус на градския транспорт. Едва успя да го избегне. Пак надраска колата, този път от другата страна, но не загуби кой знае колко скорост. Колите срещу него спираха или бързо му правеха път. Той съзнаваше, че трябва да се върне в другото, правилното, платно, но широкият и висок пешеходен остров в средата на улицата му препречваше пътя и освен това задръстването вдясно от него стигаше чак до кръстовището при Тегелбакен. Затова продължи право напред, срещу движението. По-нататък видя пешеходна пътека, където няколко пешеходци започнаха да пресичат улицата въпреки звука от рязко набиващите спирачки автомобили и ядосаните клаксони. Себастиан също наду своя като луд, за да ги накара да се разкарат. Те го забелязаха и се разбягаха на всички страни.
Беше наблизо, но сега той видя водата зад „Кларастрандследен“ по-далеч. Видя също и полицейските коли със запалените сини светлини, паркирани при велоалеята, които на практика блокираха пътя му и напред, и към водата.
Единствената му надежда изчезна.
Себастиан мина през кръстовището, без да намалява, зави надясно и увеличи скоростта още повече под „Сентралбрун“. Всеки миг всичко можеше да свърши. Всеки миг химикалите щяха да се смесят. Поне щеше да е бързо. Той дори нямаше да разбере какво става. Това беше единственото положително, помисли си. Ако ще умираш, по-добре да е бързо.
Той хвърли поглед наляво. Висока над метър стена го отделяше от водата. По дяволите. И това ли? Вече имаше чувство, че всяка секунда живот му е дадена назаем.
Колко време мина, откакто излезе от гаража?
Минута? Две?
Продължи напред. Вече дори не поглеждаше скоростомера. Движеше се бързо. Друго не му трябваше да знае. Стената стана по-ниска и завърши със стъпала. Все още имаше разлика в нивата, но той не смееше да кара по-нататък. Наближаваше Общината, а след това започваше жилищният квартал. Той завъртя волана с всички сили наляво. Удари колелата във високия тротоар и изглежда счупи нещо, тъй като воланът изведнъж стана по-труден за въртене и теглеше надясно. Не му оставаше много. Колата трябваше да издържи само още малко. И тогава той видя корабите на кея.
Не се беше сетил за тях. Но вече беше твърде късно. Нямаше друг избор, трябваше да рискува. Надолу до кея. Хората тичаха да му направят път. Някои снимаха с телефоните. Себастиан се насочи към празното пространство между червено-черно-белите кораби, които мирно и тихо се полюшваха под вечерното слънце. Той се надяваше с цялото си сърце, че няма да се удари в някой, но вече нямаше избор.