Все някъде това пътуване трябваше да свърши.
Щеше да е тук.
Той натисна газта до дупка и отвори вратата. Щеше да заболи, но какво друго да стори? Искаше да запрати колата възможно най-навътре в блестящия залив. За това му трябваше максимална скорост. Ръбът на пристана приближаваше. Оставаха едва няколко метра. Той пусна волана и се хвърли навън. За секунда усети как лети свободно, след това дойде болката. Той се стовари на твърдата земя и се претърколи. Всичко се въртеше. Тялото му крещеше от болка. И тогава я чу. Глуха експлозия, последвана от бучащ гейзер, който го окъпа. Видя как корабите за секунда почти се вдигнаха над водата.
Надигна се до седнало положение.
Не можеше да помръдне лявата си ръка.
Всяко вдишване и издишване му причиняваше болка.
По цялото пристанище имаше вода и въздухът беше изпълнен с водни капки, толкова ситни, че приличаха на мъгла. Металните корпуси на корабите се удряха един в друг. Слънчевите лъчи си проправиха път през хаоса и за секунда той видя дъга.
„Красива е“ — помисли си.
А после падна по лице и остана така.
Най-после беше успял да събере всички.
Така поне ги виждаше, макар че Себастиан липсваше. Така щеше да бъде, трябваше да бъде. Торкел не искаше да се нарича носталгик, но в този случай без съмнение едно време беше по-хубаво.
Така работеха най-добре.
Без Себастиан Бергман.
Торкел предполагаше, че това по никакъв начин не ги прави уникални. Сигурно се отнасяше за повечето звезди.
От няколко часа официално бяха свободни. Тогава Торкел предаде пълния доклад за разследването на прокурора и сега празнуваха в откритата част на ресторант „Мун Кейк“ едва на неколкостотин метра от полицейското управление. Бяха си поръчали няколко предястия и ордьоври, които си поделиха. Бира за желаещите. Вино за Урсула.
Пресата направо полудя след събитията в „Уотърфронт“. Риалити убиеца, министри, бизнес магнати, кола-бомба в Ридарфиерден сред туристите. Беше същински неколкодневен живителен дъжд сред лятната новинарска суша.
Имаха толкова много ъгли, от които да избират, че истинският мотив бързо потъна в сенките. През двете седмици оттогава Лагергрен получаваше все по-малко внимание и семената на дебата, които действията му бяха посели по-рано, вече не бяха нещо, което да интересува когото и да било, тъй като след „Уотърфронт“ на него се гледаше като на терорист, а дори и най-свободомислещите не искаха да защитават идеалите на терористи.
Лагергрен беше арестуван веднага след събитията около Агенцията за пощите и телекомуникациите и може би сам съзнаваше, че неуспешният атентат ще направи него самия по-известен, но целта му по-малко популярна, тъй като той признаваше престъпление след престъпление с дълги обяснения защо е бил длъжен да действа по този начин и колко важно е било някой да окаже съпротива на оглупяването.
Той беше този, който сложил началото на кръстоносния поход срещу идиотията.
Нищо от думите му не достигна до пресата, той го знаеше, така че сякаш по-скоро репетираше за предстоящия процес, за който отново и отново настояваше, че адвокатът му ще се погрижи да не се води при закрити врата. Дали щеше да успее щяха да научат едва през август, когато започваше процесът. Торкел не се съмняваше и за миг, че Давид Лагергрен ще бъде осъден на доживотен затвор и че точно той няма да бъде освободен предсрочно.
Винаги носеше удовлетворение, когато усилията им даваха резултат, но най-хубавото си оставаше връщането на Ваня. След „Уотърфронт“ отсъстваше два дни, но после се появи в офиса и попита дали може да помогне с нещо.
Да се погрижи всички материали да стигнат до прокурора.
Да не пропуснат нищо.
Да вкарат Лагергрен зад решетките.
Чисто и просто да приключат случая.
Сега Торкел я погледна крадешком. Вече беше леко загоряла на слънцето, жълт потник, бели шорти, слънчеви очила, усмихваше се на Били с халба бира в ръка. Щастлива, че се е върнала.
Той се наведе напред, взе една вилица от масата и почука в една празна бирена чаша пред Били. Прочисти си гърлото, но не си направи труда да става. Другите млъкнаха и развеселено се вторачиха в него. Той ги разбираше — не му беше навик да държи речи.
— Исках само да ви кажа колко съм щастлив да седя тук с вас — започна той. — С всички вас — добави и погледна Ваня с топлота. — И искам да кажа само, че свършихме добра работа. Сега се отдайте на заслужена почивка и се надявам да минат поне няколко седмици, преди да се видим отново.