След отделни викове „наздраве!“ и „весела ваканция!“ Торкел остави чашата си и се изправи. Били бутна слънчевите си очила на челото и го изгледа въпросително:
— Да не си тръгваш?
— Да, отивам вкъщи да си стегна багажа, заминавам рано сутринта. Ако има нещо, ще ме намерите на мобилния.
— Къде ще ходиш? — полюбопитства Ваня.
— Първо Улрисехамн, после ще видим.
Той не успя да прикрие доволната усмивка при мисълта за идващите дни. Урсула отпи от виното. Остави празната чаша. Нещо, което Торкел забеляза.
— Вие останете колкото искате, поръчайте каквото желаете, казал съм им да ми изпратят сметката.
С тези думи той се обърна и тръгна обратно към полицейското управление, където беше оставил колата. Лека стъпка. Отдалечаваше се от колегите си, приближаваше се към Лисе-Лоте.
— Торкел!
Той спря и се обърна, видя, че Ваня подтичва след него.
— Какво има?
Ваня го настигна и спря. Сведе очи. Стори му се, че прехапва устни. Явно не й беше лесно да каже какво й тежи.
— Не знаех дали… — започна тя, млъкна и го погледна в очите. — Но по-добре да знаеш.
— Какво да знам? — попита той, но сърцето му вече се беше свило.
— След отпуската не смятам да продължа работа в „Риксмурд“.
Изрече го. Точно това, което той не искаше да чува. Той искаше да протестира, да я разубеди, да я спре.
— Не, не можеш… — промърмори само.
— Налага се.
— Той няма да се върне. Себастиан няма да се върне.
— Не е това и знаеш, че обожавам работата с теб, но трябва да променя живота си. Да направя нещо ново.
— Ти си най-добрата.
— Няма да се отказвам от полицията, просто ще потърся друг отдел.
Торкел само кимна. Какво друго да стори? Познаваше я толкова добре. Щом бе решила, нямаше как да я разубеди. Такава беше Ваня. Освен това не искаше да я държи в екипа насила.
— Но ще се върнеш. — Той усети, че е прозвучало повече като заповед, отколкото като въпрос.
— Да, ще се върна, искам да се върна, само че първо трябва да си уредя живота.
Какво повече да й каже? Нищо. Тя съвсем естествено се плъзна в обятията му и той я притисна към себе си. Силно и дълго. Ваня усети, че очите й се напълват със сълзи.
— Грижи се за себе си и се обади, ако ти трябва… каквото и да е — промълви той, заровил лице в косата й.
— Добре.
Той я пусна, погледна я, сякаш искаше да каже още нещо, но само кимна леко, обърна се и си отиде.
Ваня се върна при другите. Погледна часовника, докато пресичаше улицата. Трябваше да се прибира. С Юнатан щяха да пътуват до Копенхаген с нощния влак.
— Какво беше това? — попита Урсула, когато тя се върна при масата да си вземе чантата и да се сбогува.
Ваня си пое дълбоко дъх. Мислеше си, че най-лошото е минало, след като съобщи на Торкел, но сега разбра, че не е така.
— Смятам да напусна „Риксмурд“ — каза възможно най-безгрижно и недраматично.
Видя по израженията и на двамата, че са помислили думите й за шега. Затова се наложи да обясни защо, колко време ще отсъства, какво ще прави вместо това, а след това те не я оставиха, докато не склони да остане поне за още една — за Били две — преди да ги остави.
— Виждал ли си Юнатан? — попита Урсула, докато гледаше как Ваня се отдалечава към метростанцията при Съдебната палата.
— Да, но беше отдавна — кимна Били. — Симпатяга. А ти новата на Торкел?
— Лисе-Лоте. Да, един път. Събудих ги, когато Вебер пусна онова интервю.
— Как се чувстваш?
Урсула се вцепени. Още при въпроса дали е виждала Лисе-Лоте се почувства неловко, а сега стана още по-лошо.
— В какъв смисъл?
— Не бяхте ли заедно? Ти и Торкел?
Той го каза все едно е нещо съвсем естествено и всеизвестно. Най-обикновена тема на разговор — сякаш я питаше дали е гледала някой филм или телевизионен сериал.
— Всички ли знаят? — поклати леко глава Урсула.
— Не знам за всички. Аз знам.
— Не беше кой знае какво — заяви тя и отпи от виното. — И каквото и да е било, вече приключи. Така че ми няма нищо. А ти какво ще правиш тези дни? — смени темата.
— Не знам.
— Няма ли да ходите някъде, нали сте младоженци?