— Радвам се, че тя се върна — продължи Били искрено.
— Ти се справи добре и без нея миналия път — похвали го Ваня. — Не помня дали ти го казах.
— Благодаря, радвам се.
Той хвърли бърз признателен поглед към Ваня и тя му кимна насърчително. Вярно беше. Били наистина беше узрял в последно време. Жалко само, че двамата се отчуждиха. Дълго време бяха по-скоро като брат и сестра, отколкото като колеги, и макар да изгладиха отношенията си, така и не успяха да възстановят предишната си връзка.
И навярно никога нямаше да могат.
Движението около тях се засили и Били се принуди да намали темпото.
— Трябва да попитам… — започна Били и Ваня усети, че той сякаш събира кураж да продължи. — Какво е чувството Себастиан изведнъж да ти стане баща? Сигурно е суперстранно.
Ваня се изсмя:
— Не мога да мисля за него като за баща. Той е само колега.
Били я погледна неразбиращо:
— Значи всичко си е както преди, така ли?
— Не, разбира се, но… би трябвало да бъде.
Тя замълча и се загледа във все по-равнинния пейзаж, който профучаваше покрай тях.
— Ще ми трябва повече време. Не мога да се справя с всичко наведнъж.
— Но ти си тук, гледаш го в очите, показваш сила.
— Смятах да напусна.
— Защо размисли?
— Беше твърде лесно. Твърде страхливо. Не така решавам проблемите.
Млъкнаха. Били гледаше съсредоточено пътя. Ваня искаше да се възползва от случая да поговори с някого. Но достатъчно за работата и собствените й грижи. В неговия живот също настъпиха големи промени.
— Ами ти как си? — постара се да вложи възможно най-позитивна енергия във въпроса. — Как е семейният живот?
— Добре, бива — кимна Били и се усмихна. — Страхотно.
— Разкажи за Турция — подкани го тя и се надигна на седалката да го слуша.
Били започна да разказва, но Ваня доста бързо се разсея. Наблюдаваше го. Сега, като не бяха вече толкова близки, й се струваше, че Били е забравил нещо.
Тя винаги усещаше кога я лъже.
Това беше една от дарбите й.
А Били лъжеше.
Нищо не беше страхотно. Ваня усещаше, че всичко е далеч от страхотно.
„Завийте надясно. След триста и петдесет метра завийте надясно.“
Женският глас на джипиеса превеждаше колата по все по-тесни улички през квартал с еднофамилни къщи, които изглеждаха напълно еднакви в очите на Себастиан. Приближаваха целта и той съжаляваше, че не се беше възпротивил, докато още имаше възможност.
Тъкмо приключваше закуската си, когато Торкел дойде и седна на неговата маса. Себастиан го изгледа въпросително. Урсула седеше на маса до прозореца недалеч — красива гледка и свободно място срещу нея.
— Проблеми в рая?
Торкел го погледна неразбиращо и Себастиан кимна към прозореца. Торкел се завъртя, видя Урсула, пак се обърна към Себастиан.
— Не, защо?
— Да не мислиш, че като не закусвате заедно, никой не се сеща, че спите заедно?
— Вече закусих.
— Нали знаеш, че да седите заедно като колеги е далеч по-малко подозрително, отколкото да не седите — продължи Себастиан разсъжденията си. — Поне ако не искате да се знае, че спите заедно.
— Не спим заедно.
— Защо?
— Приключи ли? — кимна Торкел към облизаната чиния и почти празната чаша на Себастиан, очевидно решен да отклони разговора от темата за Урсула. — Отиваме при бащата на Петрович.
— Тя изглеждаше доста заинтересована от теб на сватбата на Били — не се даваше Себастиан; нямаше намерение да сменя темата, след като явно караше колегата си да се чувства неудобно. — Как успя да я изтървеш?
Дали си въобразяваше, или наистина долови по-скоро тъга, отколкото гняв в очите на Торкел, преди той да бутне стола назад.
— Хайде, ставай.
— Къде ще ходим?
— Току-що ти казах. — Намек за досада и раздразнение в гласа на Торкел. — При бащата на Петрович. Искам да говоря с него преди пресконференцията.
— А аз защо трябва да идвам?
— Защото аз ти казвам.
На Себастиан никак не му харесваше Торкел да използва положението си в йерархията като единствен аргумент да наложи волята си. Той се облегна назад, за да покаже, че няма никакво намерение да става от стола. Тъкмо обратното. Смяташе да остане тук.