— Вземи Ваня или някого, който…
— Ваня замина с Били за Хелсингборг — прекъсна го Торкел. — Идваш с мен. Пет минути. Чакам те в колата.
Себастиан видя как Торкел напуска трапезарията. Поколеба се дали да не се прибере в стаята си, да го остави да чака в колата, докато не му писне и не тръгне сам. Но точно днес Торкел не изглеждаше в настроение за подобни демонстрации. Дали се дължеше на приказките му за Урсула Себастиан нямаше представа, но това беше едва началото на втория ден от разследването. Щеше да му се удаде и друга възможност да се опълчи на Торкел. За по-важен въпрос. Той допи изстиналото си кафе и се изправи.
„Завийте надясно. След двеста метра завийте надясно.“
— Значи ти си баща на Ваня — отбеляза Торкел, докато насочваше колата според указанията на джипиеса.
Себастиан му хвърли бърз поглед.
Попита го най-сетне.
Без никакво предупреждение.
Чудеше се кога ли Торкел ще повдигне въпроса.
— Да — отвърна Себастиан.
Невъзможно беше да прецени какво мисли Торкел. Говореше със същия тон, с който би обсъждал времето.
— Откога знаеш? — продължи Торкел и намали скоростта още повече, докато правеше последния десен завой към „Люктертсвеген“.
— След като се срещнахме във Вестерос.
— Това обяснява поведението ти…
— Да, сигурно.
„Пристигнахте. Крайната ви дестинация се намира отдясно.“
Торкел спря и изключи двигателя. Себастиан погледна през прозореца към едноетажната къща с тухли от калциев силикат и спретната градинка. Там щяха да отидат, но преди това той се обърна към Торкел:
— Какво ти каза тя?
— Само това. Че си й баща.
— А ти какво каза?
— Че тя решава дали да продължи да работи с теб, или не.
Себастиан не можа да скрие доволната си усмивка. Значи Ваня е имала възможност да се дистанцира от него, но не се е възползвала от нея.
Осъзнат избор.
Не че е принудена да го търпи, а е решила да остане близо до него. Пак беше нещо. Всъщност беше много повече от „нещо“, беше прекрасно. Вещаеше светло бъдеще.
— Но искам да знаеш, че ако някога ми се наложи да избирам… — прекъсна мислите му Торкел, отвори вратата и слезе, без да довърши.
Не беше и необходимо. Себастиан много добре знаеше кой ще изтегли късата клечка, ако се стигне дотам. Нямаше да е Ваня.
Мъжът, който покани Торкел и Себастиан в дневната, изглеждаше съсипан. Като че ли не си беше сменял дрехите от няколко дни. Тъмни сенки под очите, набола брада. Говореше с приглушен глас и главата му увисна между раменете, когато вяло размаха ръце и им посочи креслата в претрупаната с мебели стая. Less is more очевидно не беше девиз, познат на семейство Петрович. Стените бяха покрити от пода до тавана с картини, малки огледала и снимки, на всяка равна повърхност беше поставена покривка, отгоре фигурка, свещник, купа или саксия. Себастиан набързо изброи единайсет възможни места за сядане, и то без да брои табуретките пред двете кожени кресла при телевизора.
— Защо са повикали „Риксмурд“? — попита Габриел Петрович, след като седна на един от четирите фотьойла в стаята срещу Себастиан и Торкел, които се бяха настанили на дивана.
Торкел се поколеба за миг, но избра истината. Така или иначе щяха да го съобщят на пресконференцията по-късно днес.
— Смятаме, че синът ви е станал жертва на сериен убиец. Че е втората жертва.
— Коя е първата?
— Една жена в Хелсингборг. Патрисия Андрен.
Габриел поклати глава, името явно не му говореше нищо. Той се приведе напред и облегна длан върху една от трите дебели папки, наредени на масичката.
— Събрал съм всичко, писано за него. Помислих си, че ще искате да погледнете.
Себастиан понечи да попита от къде на къде ще искат да го видят, но се сепна, като видя погледа на мъжа.
Беше го виждал и преди.
В огледалото в продължение на години. След смъртта на Лили и Сабине. Безграничната мъка. Борбата изобщо да съществува, да намира причина да става от леглото сутрин. Този човек имаше нужда да говори за сина си, затова Себастиан само кимна мълчаливо.
— Миро беше добро момче. — Габриел отвори на първата страница от папката. — По телевизията не си личеше.
— Не съм го гледал — обади се Себастиан.
— Нито пък аз — каза Торкел, когато човекът се обърна към него и го изгледа въпросително.