— Там играеше роля. За да спечели. Във всичко искаше да печели.
Както подсказваше и отворената страница в папката. Леко пожълтяла изрезка от вестник — снимка на футболен отбор. Девет-десетгодишни момченца, прегърнати през рамо, усмихнати. Заглавието съобщаваше за спечелена купа в Борос. Мирослав Петрович беше обявен за играч на мача.
— Не му беше леко. Майка му почина, когато беше деветгодишен — обясни Габриел, като разлистваше папката.
Повечето изрезки бяха за футбол, но по-късно синът явно беше минал и на индивидуални спортове. Тенис и ски.
— В училище не се справяше кой знае колко добре. Но беше добро момче. Не пипваше наркотици, не общуваше с банди, нищо такова. Тренираше много.
Себастиан изгледа Торкел, като се надяваше той да схване незададения му въпрос колко още ще търпят носталгиите на бащата. Колегата му, изглежда, го разбра и си прочисти гърлото:
— Знаете ли да е бил заплашван?
— Постоянно — потвърди Габриел. — Или може би не точно заплахи, но хейт. Злобни хора. Преди около месец затвори коментарите в блога си.
— Нещо конкретно ли го накара?
— Просто му писна. Защото всички мислеха, че наистина е такъв, какъвто се показа по телевизията. А то беше просто роля.
— Да, вече ни казахте.
— За да спечели.
Ръката на Габриел се спря върху една отворена страница. „Талант на Улрисехамн стига до държавния финал“ гласеше заглавието и под него снимка на около тринайсетгодишния Мирослав в бял тенис екип и с ракета в ръка.
— Спечели регионалния турнир за „Кале Анка Къп“ и стигна до финала в Боста.
— Този журналист, с когото е щял да се среща… — опита се Торкел да върне разговора към настоящето.
— Да?
— Той каза ли нещо повече за него? Освен името?
Габриел помисли за момент, поклати глава:
— Не.
— Например къде ще се срещнат?
— Някъде в Улрисехамн. Щели да обядват заедно и после да отидат някъде за снимките.
— Но не знаете къде?
— Не.
— Дали може да е казал повече на някой друг? — предложи Торкел. — Колеги, приятелка?
Габриел отново поклати глава.
— В момента не работеше. Отказа се от гимназията и си намери работа в една бояджийска фирма в града, но напусна, за да участва в „Хотел «Рай»“.
— Никакъв контакт със старите колеги?
— Не бих казал. Повечето бяха по-възрастни и… мисля, че имаше и малко завист. Миро стана известен и взе да печели повече пари.
— Как ги е печелел? — попита Себастиан, искрено учуден.
— Тъкмо подписа договор с „Експресен“, щеше да води блог към сайта им за светски новини. Освен това печелеше доста от „На камиона“.
— Това пък какво е?
— Песен, която записа заедно с едно от момичетата от „Хотел «Рай»“. Стана платинена.
Гордостта в гласа му беше нескрита. Габриел разтвори една от другите папки и откри каквото търсеше. Списък с Шведския топ 100 от месец май. Няколко седмици преди повечето градове да бъдат кажи-речи парализирани от бавните шумни камиони, натоварени с пияни абитуриенти.
„На камиона“ на Мире и Чао бе заела третото място във въпросната седмица.
— Щяха пак да записват, а през юли заминаваха на диджей турне по западното крайбрежие.
— Гадже? Други приятели? — опита Торкел отново.
Бащата пак поклати глава.
— Нямаше гадже, а повечето му приятели напуснаха града. Или просто изгубиха връзка.
Не стигнаха доникъде. Торкел извади визитната си картичка и я подаде на Габриел с обичайната молба да се обажда по всяко време, ако се сети за каквото и да е.
— Свикахме пресконференция — обясни Торкел, докато се изправяха от дивана. — Ще се вдигне доста шум. Пресата вероятно ще се свърже с вас.
— Да говоря ли с тях? — попита Габриел; изглежда, наистина се нуждаеше от съвета на посетителите си.
— Както прецените — отговори Торкел. — Някои се чувстват по-добре, като споделят, други не. Но при всички случаи те ще научат къде живеете и ще дойдат.
— Мога да отида при брат си. Той живее в Удевала.
— Както казах, вие ще прецените.
Ръкуваха се и Габриел ги изпрати до вратата.
— Той беше добро момче — спря ги Габриел на прага. — Стараеше се, работеше, спортуваше… Може ли да го кажете на пресконференцията? Че беше добро момче.