— Не, Патрисия предупреди, че ще го вземе малко по-късно от обикновено. Най-често го прибира към четири, но тогава щяла да дойде около пет, така смяташе. Само това.
— Каза ли защо?
— Не, но като го доведе сутринта, говори с Ясмин. Може би тя знае.
Ваня бързо погледна в доклада на Берглунд. Не помнеше какъвто и да било разпит на жена на име Ясмин.
— Ясмин чия? — попита тя и прелисти оскъдния материал.
— Асхари. Ако искате, да я повикам?
— Да, ако обичате.
Рангнил стана и излезе от стаята, чуха гласа й в коридора, когато повика Ясмин.
Били се облегна назад и погледна Ваня. И той мислеше за същото.
— Как смяташ? Да говорим ли с Макс? — попита.
— Не знам, може би съвсем за малко, просто да го видим. Да се запознаем, за да ни познава за друг път. Ти как мислиш? — попита тя.
— Не знам. По-добре да се чуем със социалните, да видим те какво ще кажат.
— Боже, представяш ли си да си на пет и да ти се случи такова нещо? Майка ти убита, баща ти със забрана да те приближава. Собствените ни проблеми вече не ми се виждат толкова сериозни.
В първия момент Били не отговори. В погледа му проблесна нещо трудно за изтълкуване. Гласът му прозвуча приглушено:
— Проблемите са си проблеми, с каквото и да ги сравняваме.
Ваня го изгледа с известно учудване.
— Ти пък какви проблеми имаш, нали си младоженец? Твърде много секс?
Глупава шега. Тя видя всичко друго, но не и смях в очите му. Тревожност. Определено криеше нещо.
Сега обаче не можеше да мисли за това. Рангнил отвори вратата; водеше около двайсет и пет годишно татуирано момиче с къса коса. То носеше слънчеви очила и карирана блуза над пола до коленете.
— Това е Ясмин.
Ръкуваха се и Ясмин седна.
— Първо искам да ви попитам наистина ли досега не са ви разпитали.
— Наистина. Когато е идвала полицията, имах свободен ден, а после не са ме търсили. Стори ми се малко странно.
Ваня успя да сподави въздишката, но не и мисълта. Берглунд дори не е разпитал последния човек, разговарял с Патрисия. „Малко странно“ беше твърде меко казано. Беше си престъпна небрежност.
— Хубаво, значи, че ви повикахме сега — смотолеви Ваня и се помъчи да звучи хладнокръвно.
Петнайсет минути по-късно седяха в колата и говореха с Торкел по телефона. И двамата съсредоточени, но развълнувани.
Най-после крачка напред.
Свен Катон се беше появил отново.
Според Ясмин именно с него имала уговорка Патрисия. Точно затова щяла да вземе Макс малко по-късно. Щял да й пише портрет. За вестник „Сюдсвенскан“. Разказала го гордо на Ясмин минута преди да си тръгне от детската градина и никога повече да не се върне. Ясмин беше напълно сигурна.
— Окей, значи същият подход като с Петрович — каза Торкел със сериозен глас. — Знаете ли къде са се срещнали?
Ваня поклати глава, макар че той нямаше как да я види.
— Не, отговарящите за случая тук съвсем са се оплели. Трябва да започнем кажи-речи всичко отначало. За съжаление.
— Ясно — въздъхна Торкел. — Ще звънна на Кристиансон в Малмьо да видя дали може да ви помогне. Ще трябва да действаме през главата на Хелсингборг.
— Какво става с пресконференцията? — попита Били.
— Почва след половин час. — Нямаше как да не усетят неохотата в гласа на Торкел. И двамата добре знаеха колко мрази публичната страна на работата си. — После ще се чуем.
— Успех — пожела Ваня.
Били затвори телефона и въздъхна дълбоко.
— Окей, дай да се разделим — предложи той. — Аз ще подхвана телефонните й обаждания, компютъра й, мейла, всичко. Ти можеш да се заемеш с колегите и съседите. И бившия приятел, ако ти остане време.
Ваня кимна. Очакваше Били да запали двигателя и да потеглят, но той не помръдваше, беше се облегнал назад и отпуснал глава на облегалката. Струваше й се, че му се иска да й каже нещо.
— Това ми липсваше — промълви той най-сетне. — Само ти и аз. Като в доброто старо време.
Ваня се усмихна — искрена щастлива усмивка. Тя признаваше вината си за станалото между тях, поне за повечето. Именно тя в момент на слабост нарани Били.
— Мъчно ми е, че се отчуждихме — започна.
— Вината не е само твоя — прекъсна я той.
— В началото може би — възрази тя, макар че всъщност беше съгласна.
Откакто Мю се появи, Били се беше променил. Отношенията им вече не бяха същите. Напоследък изобщо не се виждаха извън службата. Вероятно съвсем естествено, когато човек се влюби. Какво ли пък знаеше тя — винаги беше поставяла работата и колегите на първо място.