— Приятели? — предложи тя и протегна ръка към него.
— Винаги сме били приятели — отвърна той и я пое. — Просто трябва да се науча да го показвам.
Торкел седеше в конферентната зала. Бяха събрали бюрата в средата на помещението, както бяха свикнали, както им харесваше. Бяха начертали предварителна хронология на последните дни на Петрович, допълнена със снимки от местопрестъплението. Скоро щяха да имат още една. На Патрисия. Торкел се тревожеше да няма и още. Работеше от достатъчно дълго, за да знае, че Себастиан вероятно е прав. По всяка вероятност убиецът щеше да удари отново.
Той излизаше с прокламация.
Искаше да каже нещо.
Подходът му беше твърде изпипан за друго обяснение. Подобен импулс не би могъл да изчезне от само себе си. Напротив, обикновено вниманието ги поощряваше, създаваше им усещането, че хората ги слушат.
Успехът.
Успехът водеше до успех.
Точно това притесняваше Торкел. Не толкова пресконференцията, колкото вълнението, което щеше да породи. Дали нямаше да подпали фитила на убиеца, да ускори решението да удари отново? Може би, но реално той нямаше какво да направи срещу това. Рано или късно пресата щеше да научи за убийствата, но чрез известна откровеност той можеше поне да се опита да контролира информационния поток.
Себастиан влезе в стаята с все същата безгрижна физиономия отпреди малко. Това изведнъж подразни Торкел. След всичко станало, след като беше научил колко близо е бил до окончателното отстраняване от „Риксмурд“, пак си позволяваше да се носи нехайно насам-натам.
— Виждал ли си Ева? — попита той и приседна на ръба на най-близкото бюро.
— Не, защо?
— Мислех да я поканя на вечеря.
— Омъжена е.
— И това значи ли, че не вечеря?
Торкел нямаше сили да отговори. Събра записките си. Винаги си нахвърляше няколко основни точки, на които да се опре при нужда. Отначало обмисляше дали да не се опита да опази в тайна самоличността на жертвата, но бързо отхвърли идеята. Трябваше да научат къде са се намирали Андрен и Петрович през последните си часове, къде са се срещнали със Свен Катон. А ако не съобщяха имената, щеше да е невъзможно. Така или иначе пресата щеше да ги разкрие. Цяло чудо, че още не беше.
— Готов ли си? — попита Себастиан вяло. — Любимецът ти е дошъл.
— Не знаех, че имам любимец.
— Вебер.
Аксел Вебер, криминалният репортер на „Експресен“, същинска хрътка, която обикновено надушваше всичко, което Торкел предпочиташе да запази в тайна. Твърде често се обаждаше с изровена незнайно откъде информация, която искаше Торкел да потвърди; отговорът винаги беше: „без коментар“, което — и двамата знаеха — си беше равнозначно на потвърждение.
Толкова ли не можа вестникът да го пусне в летен отпуск по-рано? Да бяха изпратили някой току-що завършил заместник. Някой, когото по-лесно можеше да заобиколи.
Да бе.
Торкел въздъхна, изправи се и си облече сакото. Часът наближаваше.
— Как мислиш, че ще го нарекат? — продължи Себастиан спокойно.
— Кой? Кое?
— Вечерните вестници. Падат си по сензационните заглавия. Предполагам нещо от рода на „Риалити убийство“.
Торкел изсумтя:
— Все ми е тази.
— Знам, но е забавно да гадаем. Това е най-очевидната обща черта между жертвите. Освен че са били неспособни да отговорят на шейсет въпроса за обща култура.
— Докато можем, няма да съобщаваме тази подробност на пресата — отвърна Торкел с предупредителен тон, който не можеше да се сбърка.
Не че Себастиан имаше навик да пуска информация на медиите, но не пречеше да му се напомни.
— И без това не звучи добре. Общокултурния убиец… Трудно е, звучи странно в устата — продължи Себастиан.
Торкел не изглеждаше никак развеселен.
— Престани, Себастиан, няма нищо смешно.
— Е, можеш да питаш Вебер как ще го нарекат.
Торкел погледна уморено часовника. След пет минути трябваше да е там. Излезе в коридора. Себастиан го последва. Пресконференцията щеше да се проведе в залата за събрания точно до приемната. Докато минаваха покрай трапезарията, Урсула приближи. Торкел видя по лицето й, че носи новини.