— Получих предварителен доклад от съдебния лекар в Гьотеборг — показа му тя наръч листове. — Като цяло е идентичен с този за Патрисия. Бензодиазепини в стомаха, само че малко по-голяма доза, и същият смъртоносен удар в челната кост.
Себастиан ги беше настигнал.
— Уред за добитък? — попита.
Тя отговори веднага, без да се налага да проверява в доклада:
— Гьотеборгският лекар не изказва предположения, но изключва всякакво огнестрелно оръжие. Според мен ще се окаже, че Хансон от Лунд е права в преценката си за нараняванията. По всяка вероятност е уред за зашеметяване.
Себастиан кимна мълчаливо и взе доклада от ръцете й.
— Отговаря на профила. Смята се за по-висш от тях — заяви той. — Все едно са добитък.
— Има ли начин да проследим уреда? — продължи Торкел.
Урсула поклати глава:
— Няма никакви регистри, нито разрешителни, но ще пробваме да разберем за кой модел става дума. Знаем диаметъра на цилиндъра.
— Да, опитай, благодаря ти. — Торкел пак погледна часовника. — Сега трябва да се погрижа за пресата, после ще говорим — въздъхна той и пак тръгна по коридора.
Ускори крачка, но без да тича. Не искаше да пристига в залата запъхтян.
Трябваше да личи, че държи всичко под контрол.
Да изглежда само на една-две крачки зад убиеца.
Макар и изобщо да не беше вярно.
В залата го посрещна нетърпелива глъчка. Нямаше кой знае колко хора. По-точно шестима. Той кимна на двамата познати сред тях. Аксел Вебер, който винаги седеше най-отпред в средата с диктофон в ръка, и встрани зад него един от „Йотеборш Постен“, чието име не си спомняше. Висен, Вилен, Виден — нещо такова.
Останалите вероятно бяха местни дарования.
Жертвите все още бяха анонимни трупове. Другия път щяха да дойдат повече журналисти. Значително повече. Известните, независимо дали са живи, или мъртви, винаги събираха многолюдна публика, той го беше научил през годините. А и тенденцията само се засилваше с всяка изминала година. Модерният свят като че ли преливаше от такива, които посвещават живота си на това да бъдат забелязвани, които изграждат живота и личността си върху търсения, лайкове и последователи. Торкел не го разбираше.
И Вилма, и Елин имаха профили тук и там, знаеше го. Но гледаше да не ги критикува и да не поставя под съмнение живота им в социалните мрежи. Кога ли някой петдесетгодишен е смятал заниманията на тийнейджърите за смислени и разумни? Стигаше му да си спомни за собствената си младост, собствените си родители.
Торкел отиде при малката масичка, която някой беше поставил, придърпа стола и седна. Той беше помолил за маса. Според него изглеждаше по-естествено да е седнал, отколкото да стърчи пред събраните журналисти. По-лесно можеше да запази спокойствие — така го чувстваше.
Глъчката замря.
Както винаги в началото благодари на всички, че са дошли, представи се като началник на Националния отдел за разследване на убийства и започна. Стараеше се да говори възможно най-кратко и стегнато.
— В настоящия момент разследваме две убийства, които смятаме за свързани. Едно тук, в Улрисехамн, извършено във вторник, и едно преди девет дни в Хелсингборг. И двете жертви са открити в класни стаи в училища в родния им град.
— В класни стаи? И в Улрисехамн, и в Хелсингборг? — чу се силният вестерьотландски диалект на млада жена в синя рокля, която седеше в края на втория ред. Държеше смартфон и като че ли записваше срещата с камера.
Торкел се обърна към нея. Погледът — твърд и уверен, както беше научил, че въздейства.
— Точно така. Знаем, че и с двамата малко преди убийството се е свързал човек, представил се за журналист. И двамата са приели да се срещнат с него и скоро след това са били убити.
— Колко скоро? — обади се един плешив мъж, който се беше облегнал на стената в дъното на залата.
— Същия ден, но са ги намерили на следващия — поясни Торкел.
— Какво знаете за журналиста? — попита онзи от „Йотеборш Постен“.
— Не вярваме, че е журналист.
Торкел се поколеба. В опорните му точки фигурираше „Свен Катон“. Но дали да разкрива името? Това би предупредило всички потенциални бъдещи жертви, но би разкрило и на убиеца какво знаят. Да го накара да смени името, може би метода. Да стане по-предпазлив. Но ако още младежи загинат, подмамени от Свен Катон, понеже Торкел си е замълчал, щеше да стане проблем, а и, честно казано, той самият трудно щеше да го преживее.