— И в двата случая се е представил като Свен Катон — продължи Торкел след кратката драматична пауза.
Чу как името бързо бива записано на хартия или щракнато на лаптопи и айпадове. Скоро щеше да се разчуе. От леката резервираност и липса на интерес, които досега несъмнено лъхаха от групичката, не беше останала и следа.
— Знаете ли нещо повече от името? — попита синята рокля.
— Не, това е псевдоним, в това поне сме сигурни, но молим всеки, с когото се е свързал човек с такова име, или го е чул в друг контекст, да ни се обади.
Торкел усети как все по-съсредоточените журналисти поглъщат всяка негова дума.
Беше им дал сензация.
Предупреждение с главни букви.
Обаждал ли ви се е Свен Катон?
А да знаеха само, че черешката на тортата тепърва предстои.
— Предполагате ли, че ще удари отново? — обади се една жена зад тази със синята рокля. Беше с бяла блуза и пола.
— Предпочитам да не предполагаме нищо — отговори той, като съзнаваше, че с този отговор ги подтиква точно към това.
Едва сега се чу и гласът на Вебер. Дълбок и спокоен. Човек, който знае, че няма нужда да повишава тон, за да го чуят.
— Какво знаете за жертвите? Има ли някаква връзка между тях?
Торкел се обърна към Вебер. Постара се отговорът му да прозвучи възможно най-полицейски:
— До момента единствената връзка, която открихме, е участието им в различни телевизионни програмни.
— Какви програми?
— Тъй наречените риалити предавания.
— Риалити? — възкликна Вебер изненадано и в залата настъпи пълна тишина.
Всички съзнаваха какво им е дал току-що шефът на „Риксмурд“.
Лятна сензация.
Множество статии.
Въпросите веднага заваляха.
— Кои предавания?
— Кои са те?
— Ще ни кажете ли имената?
— Кои?
Въпросите идваха от всички страни. Дори жената със синята рокля скочи на крака. Торкел се мъчеше да ги успокои, като размахваше ръце. Не се получи кой знае колко. Но друго не можеше и да се очаква.
Беше предал щафетата.
Сега шоуто беше тяхно.
Имената Мирослав Петрович и Патрисия Андрен, свързани с „Хотел «Рай»“ и „Самотна майка търси“, бързо се разчуха. Скоро щяха да пуснат и снимки. Много снимки. Повечето разголени. После предположенията. Кой и защо?
Теориите. Кой е Свен Катон?
Следите и напредъкът на полицията, фалшиви и истински. Интервютата. Портретите на жертвите (Торкел не беше забравил да каже, че Мирослав е бил добро момче).
Мъката на приятелите. Покрусените родители. Убиецът все още на свобода. Толкова много участници в риалити предавания през годините. Страхът.
Статии в стил „Ами ако аз съм следващата жертва?“.
Страници в стил „Така ще ги помним“.
Водещите на съответните предавания щяха да споделят спомени за тях. Шокът. Загубата. Битката да продължат напред въпреки всичко.
Торкел усети, че ще настъпи истинска истерия, и умело се измъкна от онези, които искаха да зададат още въпроси. Вебер не беше сред тях. Той стоеше с мобилния до ухото, жестикулираше и говореше, вероятно с шефа си. Искаше още ресурси. Фотографи и повече колеги в Улрисехамн.
На Торкел му се щеше да бяха напреднали повече с разследването, докато бяха сами. Сега молеха за сведения и щяха да ги получат. Безброй. Щеше да му се наложи да включи допълнителни хора, а многото полицаи не бяха нещо положително. Качеството в компетентността варираше. Хелсингборг беше ужасното доказателство. Освен това така се увеличаваше рискът от изтичане на информация.
Изведнъж чу глас зад гърба си:
— Торкел?
Той се завъртя към жената, произнесла името му. Руса, може би малко по-млада от него. Сини очи. Семпла лятна рокля и ниски обувки. Малка дамска чанта и велосипедна каска в ръката. Струваше му се позната. Но тя не беше сред журналистите на пресконференцията.
— Торкел… аз съм — каза тя с усмивка, топла, приятелска, непрофесионална. — Лисе-Лоте. Лисе-Лоте Патриксон. От училище „Алвшьо“ — продължи с обясненията, като видя, че той все още не се сеща коя е.
— Лисе-Лоте… — повтори той и изведнъж се усмихна.
Наистина беше тя. Същата руса коса като едно време, сега дори по-дълга. Сините очи — все така жизнени, макар и вече обкръжени от бръчици. Усмивката й не беше остаряла изобщо.