Сега тя придърпа един стол и седна срещу Торкел.
— Получихме информация къде може би са обядвали Петрович и Като.
Торкел преглътна твърде сухите кюфтета и я погледна с интерес:
— Надеждна?
— Две от сервитьорките и един клиент — кимна Ева. — Съобщават едно и също място и час независимо едни от други. Петрович и още един.
Тя подаде листче на Торкел, който се вгледа в него.
— Имаш малко сос ей там — обади се Ева и Торкел я погледна.
Тя сочеше ъгълчето на устата си. Торкел леко се избърса с опакото на ръката.
— От другата страна — поясни Ева и Торкел за по-сигурно изтри и двете страни с палец и показалец.
— Да изпратя ли някого, или сами ще се заемете?
Той остави листчето и помисли за момент. Съжаляваше, че отпрати Били и Ваня. Нуждаеше се поне от единия от тях. Себастиан и Урсула трудно можеха да минат за „дриймтийм“, а да изпрати един от двама им самичък далеч не беше оптималното решение. За Себастиан беше немислимо. Урсула вероятно щеше да се справи, но при разпитите на свидетели не беше в стихията си. Той обмисли идеята лично да придружи Урсула, но я отхвърли. Не биваше да напуска управлението. Не сега. Не и броени часове, след като разследването потръгна. Не искаше обаче и да изпраща местните дарования, които изобщо не познаваше.
— Ние ще се заемем — реши той и побутна тарелката. — Благодаря ти.
Изправиха се заедно. Ева излезе от трапезарията и се върна при звънящите телефони на горния етаж. Торкел остана, допи водата от чашата си, отиде да изхвърли тарелката, остави другите съдове в миялната и се отправи към тяхната стая.
При влизането му Себастиан откъсна очи от докладите и другите документи от разследването, разпръснати пред него.
— Имам нещо, което може да мине за профил на извършителя — похвали се той и се облегна назад. — Доста схематичен, но все пак.
— Ще трябва да почака. Имам задача за теб.
Урсула слезе от колата и вдигна очи към фасадата на „Кюрхотелет“. Или „Новият Кюрхотелет“, както се оказа, че го наричат. Нямаше представа какво е станало със стария. Във всеки случай сега представляваше едноетажна жълта дървена къща във формата на Т с виненочервени орнаменти около прозорците и над вратите. Усещането за цвят на Урсула не беше особено развито, но й се сториха отвратителни.
Чу как Себастиан затръшна вратата от другата страна и заключи колата. Тръгнаха заедно по чакълената пътека към хотела между добре поддържаните морави.
— Какво става с Торкел? — проговори Себастиан по средата на пътя.
— Това пък какво означава?
— Изглеждахте доста близки на сватбата на Били. През нощта чух гласа му от твоята стая.
— Ревнуваш ли?
Невъзможно беше да се каже дали се шегува.
— Любопитствам. Няма нужда човек да е психолог, за да види, че каквото и да е това между вас, Торкел иска повече.
— Не е твоя работа — сряза го тя.
Нямаше намерение да споделя със Себастиан плана си да даде нещо повече на Торкел още тази вечер.
— Държа на вас, искам да сте щастливи.
— Дрън-дрън — изсумтя Урсула.
— Добре де, искам ти да си щастлива, за Торкел не ми дреме.
Урсула спря и се обърна към него. Погледът й внезапно пламна от едва сдържан гняв:
— Нищо, което правиш, което някога си правил, не показва, че искаш да съм щастлива.
— Е, това не е справедливо… — опита се да възрази Себастиан, напълно неподготвен за обрата в — както си мислеше — непринудения разговор.
— Нима? Кога си искал да бъда щастлива? — нападна го тя. — Когато ми изневери със сестра ми? Или когато бившето ти гадже ме простреля у вас и ти дори не си направи труда да ме посетиш в болницата, за да видиш как съм?
— Извинявай. Просто не можех… Нали ти казах на сватбата…
— Твърде късно, Себастиан.
Урсула се обърна и тръгна към хотела. След няколко крачки спря и пак се обърна към него:
— Вместо да се държиш като задник и после да се извиняваш, хрумвало ли ти е някога просто да не се държиш като задник?
Тя решително продължи към входа.
Себастиан остана на място, все още объркан как невинните му, леко закачливи думи успяха да доведат до това. Вярно, Урсула преживя няколко доста тежки месеца. Мике я напусна, лошите отношения с дъщеря й й тежаха, загубата на окото. Изглежда, й беше дошло в повече и сега си го изкарваше върху него. Той искрено вярваше, че нито я е наранил, нито я е предал чак толкова пъти, но — помисли си той и пак пое по пътя — ако предателствата са достатъчно големи, може би не е необходимо да са чак толкова многобройни.