Рецепционистката въведе Себастиан и Урсула в стая до ресторанта и ги покани да седнат на черните кожени кресла, докато повика момичетата. Не си продумаха, докато чакаха. Себастиан нямаше никакво желание да възобновява разговора, а Урсула очевидно не възнамеряваше да го продължава. Когато рецепционистката се върна заедно с две жени, едната на около двайсет, другата малко под трийсет, и двете в черни поли и бели ризи с логото на хотела на гърдите, двамата се изправиха, представиха се и обясниха за какво са дошли.
Жените седнаха на креслата срещу тях. Урсула се приготви да записва.
— И двете сте били на работа във вторник? — започна тя.
— Да — потвърдиха двете жени с кимване.
— Разкажете ни.
— Какво да разкажем? — не разбра Сиси, по-младата от тях.
— Мирослав Петрович е обядвал тук, нали така сте казали? Заедно с още някого.
— Да.
— Къде седяха? — обади се Себастиан.
— Там — завъртя се Ема и посочи през стъклените врати към ресторанта, който с правите редици маси, простичките дървени столове и малките бели покривки по-скоро напомняше на училищен стол, отколкото на хотел и зала за конференции.
— Масата в ъгъла, в дъното до прозореца. Мире седеше с гръб към стената, другият срещу него.
— Как изглеждаше?
— Беше се подстригал — отговори Сиси веднага и не можа да скрие почти влюбената усмивка при спомена. — Страшно хубав, носеше синя тениска и светли…
— Боже господи! — прекъсна я Себастиан с дълбока въздишка. — Не ни пука как е изглеждал Петрович. Другият. Онзи, с когото е обядвал. Как изглеждаше той?
— Той ли е убиецът? — попита Ема, а Сиси се облегна назад, леко засрамена от грешката.
— Как изглеждаше? — повтори Себастиан.
Нито една от двете не отговори веднага, спогледаха се, Сиси леко сви рамене и Ема пак се обърна към Урсула и Себастиан.
— Беше… стар.
— Колко стар?
— Не знам, петдесет и пет може би.
— Беше по-стар — намеси се Сиси. — Дядо ми е на седемдесет, изглеждаше като него.
Урсула погледна бележника си и въздъхна тихо. Имаше огромна разлика между петдесет и пет и седемдесет. Плюс-минус няколко години и се получаваха граници от двайсет години. Безнадеждно от полицейска гледна точка.
— Според вас аз на колко съм? — попита ги Себастиан, който очевидно мислеше същото.
Жените от другата страна на ниската масичка се взряха в него.
— Шейсет — шейсет и пет? — предположи Сиси с известно колебание и погледна Ема за подкрепа, която кимна в знак на съгласие.
Себастиан замълча. Може би беше време да започне поне малко да си обръща внимание. Хвърли поглед към Урсула и можеше да се закълне, че тя е развеселена.
— Брада — каза Ема внезапно. — Имаше брада. Сива брада.
Можеше да обясни защо са го взели за стар, помисли си Урсула, докато записваше „сива брада“ под цифрите, които й бяха дали. Но пък Себастиан нямаше брада, а го бяха взели за почти десет години по-стар.
— Изобщо не си свали шапката. Беше от онези, дето ги носят старците.
Урсула кимна и записа. Добре, започваше да заприличва на нещо. С достатъчно подробности може би неопределената възраст нямаше да е чак такъв проблем.
— И очила — додаде Сиси.
— Точно. От онези с тънките рамки — допълни Ема. — Каквито можеш да си купиш от „Статойл“.
— Нещо друго? — подкани ги Урсула.
— Не.
— Диалект? — предложи Себастиан. — Чухте ли го да говори? Помните ли гласа му?
Двете жени се спогледаха. Поклатиха глави.
— Не поръча ли той храната? — настоя Себастиан.
— Да, но не помня нищо особено. Просто глас.
— Помните ли как плати? — попита Урсула.
Не смееше да се надява на дебитна карта, но понякога най-умните престъпници допускаха най-глупавите грешки.
— В брой — отвърна Ема и унищожи крехките надежди.
— Сещате ли се за още нещо?
Пак споглеждане, пак поклащане на главите.