— Съвсем скициран, изобщо не е пълен.
Торкел му направи знак, че това няма значение и може да продължи.
— Както казахме, става дума за мъж, над четирийсетгодишен, който отдавна не одобрява или не разбира съвременния свят, но досега не е предприел нищо.
— Защо сега? — обади се Урсула.
Себастиан разпери ръце — можеха само да гадаят.
— Развод, уволнение, пропуснато повишение, може да се е случило нещо, което го е изкарало от релси. Или просто му е дошло в повече. Писнало му е от вниманието, което получават хора като Петрович и Андрен — внимание, което според него не са заслужили по никакъв начин.
— Напоследък им върви — намеси се пак Урсула. — Блогове, турнета, водещи на собствени програми, нова работа в телевизията, внимание от страна на пресата…
— Нашият човек по всяка вероятност е от научните среди — продължи Себастиан. — Защитава старите представи за знанието. Външно спокоен, ерудиран, уважаван колега. Едва ли е сменял много различни професии. Не гледа положително на промените.
На вратата се почука. Себастиан млъкна и Ева Флорен надникна в стаята.
— Извинете, че ви безпокоя, но имаш посетител — обърна се тя към Торкел.
— Ще трябва да почака.
— Важно е, иначе нямаше да ви прекъсвам — настоя Ева. — Казва, че убиецът се обадил.
— Кой го казва?
— Някой си Аксел Вебер.
Торкел излезе в приемната и се огледа. Доста хора, но нито едно познато лице от пресконференцията с изключение на Вебер, който видя, че Торкел му маха, прибра мобилния си телефон в джоба и стана от един от столовете пред паспортната служба.
— Елате. — Торкел отвори вратата, която отделяше приемната от останала част на управлението. — Казвате, че Катон се бил свързал с вас? — попита в момента, в който вратата се затвори зад тях.
— Не с мен.
Вебер пъхна ръка под сакото и извади лист в найлонов джоб. Подаде го на Торкел, който бързо го огледа. Копие от писмо.
— Шефът го получил преди няколко седмици. Не му обърнал кой знае какво внимание. Нали знаете, просто поредният тип, който каканиже колко по-хубаво е било едно време. Но после започнахме да пишем за Свен Катон…
— Катон Стари.
— Да, доста прилича, нали?
— Ще ни трябва оригиналът — каза Торкел.
— Сори, само това можем да ви дадем…
Торкел откъсна очи от страницата:
— Смятате ли да пишете за това?
Въпрос. Нищо повече. Торкел знаеше, че няма смисъл да се опитва да му забранява.
— Искате ли да пишем?
— Не, никак.
— Тогава ми дайте нещо друго. Само на мен.
Торкел бързо помисли. Разбира се, не беше длъжен да дава на Вебер каквото и да било, но той наистина им беше помогнал. Не само сега, но и в предишния им случай. Беше им прошепнал предварително данни, които вестникът му възнамерявал да публикува, за да имат време да преместят ключова свидетелка. Може би дори спаси живота й.
— Оръжието на убийството по всяка вероятност е уред за зашеметяване на добитък — промърмори Торкел, след като обмисли коя информация би навредила най-малко на разследването, ако стане публична, и е най-вероятно в близко бъдеще така или иначе да бъде изровена от някой репортер.
— Окей, от вас ли сме го научили?
— Не.
Нямаше нужда да се разчува, че началникът на „Риксмурд“ дава информация само на избран от него журналист. Освен това Вебер можеше да я е получил от няколко възможни източника. Например докладът от аутопсията в съдебна медицина в Лунд, който предлагаше уреда за зашеметяване като възможно оръжие на убийството. Доклад, до който Петер Берглунд е имал достъп и вероятно поне няколко пъти не е имал никаква представа къде го е сложил, нито в чии ръце може да е попаднал.
— Може да пишете, че източникът ви е от полицията в Хелсингборг.
— Сигурен ли сте?
— Да. А ако някъде се появи и името на Петер Берглунд, няма да ви се сърдя.
— Кой е Петер Берглунд?
— Един полицай в Хелсингборг.
Вебер изгледа Торкел с учудено, но и леко развеселено изражение.
— Какво е направил, че да си навлече гнева на Националния отдел за разследване на убийства?
— Току-що пусна на пресата информация за оръжието на убийството — ухили се Торкел, размаха найлоновия джоб за довиждане и се върна при Урсула и Себастиан.