— Определено е от научните среди — убеди се Себастиан и посочи листа, който донесе Торкел. — „В работата си срещам много младежи.“ Според мен е в някакво образователно заведение.
— Може да води шофьорски курсове или пък да е водач на скаути, и какво ли още не. И те срещат много младежи — възрази Урсула.
— Не — поклати глава Себастиан и прочете по-нататък. — „Трупат знания, мислят критично и се образоват, за да изберат един ден интересна и стимулираща професия.“ Той е преподавател. По всяка вероятност в университет или висше училище.
— Защо се нарича Катон Стари? — зачуди се Торкел. — Защо не се е подписал като Свен Катон?
Урсула придърпа лаптопа на Торкел, който беше оставен отворен на масата, а Себастиан изгледа Торкел с престорена изненада:
— Не знаеш ли кой е Катон Стари?
— Не.
— Именно. Изборът му показва знания. Обща култура.
— А ти знаеш ли кой е?
— Всъщност знам. Той е казал: „Картаген трябва да се разруши“.
— Защо го е казал? Какво не му е харесвало в Картаген?
— Не знам.
— Катон Стари, роден 234 г. пр.Хр. — зачете Урсула от екрана. — Бил сенатор в Рим и завършвал всичките си речи, независимо от темата, с тези думи: „Освен това мисля, че Картаген трябва да се разруши“. Смятал, че северноафриканският град застрашава позициите на Рим в Средиземноморието.
— Тоест можем да тълкуваме, че Катон смята манията на новото време по повърхностните знаменитости за заплаха към старото интелигентно общество — обобщи Себастиан.
Около масата се възцари тишина.
— Нещо друго? Още нещо, преди да приключим за днес?
Себастиан пак вдигна листа.
— Писал е и на други — заяви той и отново прочете написаното. — Трябва да се свържем с вестници и телевизии, особено каналите, излъчили предаванията, в които са участвали жертвите. Може да се е обаждал и в „Ринг П1“. Преди да започне да убива.
— Ще дам заповед — съгласи се Торкел, облегна се назад и пак разтърка очи. — Първата ми задача утре сутрин.
— Като говориш с вестниците, ги помоли да проверят и писмата от читатели — добави Себастиан. — Катон е точно такъв тип. От старата школа. Хартиени вестници. Пликове и марки.
Торкел кимна. Урсула затвори лаптопа. Торкел изпи последната капка от бутилката минерална вода. И двамата се изправиха. Себастиан остана на място. Още държеше листа.
— Нещо друго?
— Не, тръгвайте — отвърна Себастиан, без да вдигне очи.
Катон привличаше интереса му. Повече от всеки друг от извършителите на другите престъпления, по които работиха, откакто той се върна в „Риксмурд“.
Интелигентен, организиран, комуникативен, целенасочен.
Достоен противник.
За съжаление на всички участници в риалити предавания в страната, те едва ли щяха да успеят да го спрат, докато не допуснеше грешка.
А дотогава можеше да мине много време.
Страшно много.
Отначало той обмисляше да се нагоди към новата ситуация.
Полицията разкри псевдонима му. Онзи, който използва, когато се свърза със сестрите Юхансон.
Не че вярваше да са чели вестници или да са слушали новини през деня, но все пак можеше някак да е стигнало до ушите им.
Мъртвите псевдозвезди вероятно бяха единственото в новинарския поток, което би им направило впечатление.
Но дори и да бяха научили какво е сторил в Хелсингборг и Улрисехамн, не беше сигурно, че това е задействало някакви предупредителни сигнали в главите им. Нямаха причина да се чувстват застрашени. Бяха блогърки и доколкото той знаеше, никога не се бяха появявали по телевизията. Освен това беше казал „името си“ само един път. Когато се обади за първи път на Ебба Юхансон, той се представи и обясни, че е от „Свенска Дагбладет“. Беше крайно невероятно тя да го е запомнила.
Той следеше профилите и на двете сестри в Туитър и Инстаграм и с мъка четеше, меко казано, безсмисления им блог — никъде не бяха писали, че ще се срещат с някой си Свен Катон, дори не споменаваха, че ще се виждат с журналист.
Оставаше, разбира се, възможността да са чули какво е станало, да са разпознали името, да са отишли в полицията и да са съобщили, че имат планирана среща с Катон същата вечер.
Възможно.
Но не и вероятно.
И все пак…
Известна предпазливост нямаше да е излишна.