— Днес минах през „Грев Магнигатан“ — започна тя тихо, та никой от минаващите покрай тях да не чуе какво си говорят. — Но ти не си беше вкъщи.
— Не, бях… при приятели.
Себастиан пак се ядоса за престоя си в Аделсьо. Ако си беше стоял в Стокхолм, нямаше да изпусне Ваня.
— Ти нямаш приятели — отвърна Ваня ненужно грубо. — Пак си чукал някоя непозната — добави и за пореден път показа, че го познава твърде добре.
Себастиан съзнаваше, че има подходящи и неподходящи моменти да лъже. Този беше от най-неподходящите.
— Извинявай — каза искрено. — Не знаех, че ще идваш. Трябваше първо да се обадиш.
— Просто минавах — сви рамене тя. — Бях при Торкел и исках да ти кажа, че всички от екипа знаят за… роднинството ни.
— Че съм ти баща.
Тя го изгледа с известна студенина. Толкова му беше лесно, а на нея толкова трудно. Не беше справедливо.
— Харесва ти да се наричаш така, а?
— Да, харесва ми — кимна той. — Гордея се с теб. Но ако ти пречи, ще престана.
Той се озърна из терминала. Недалеч Торкел, Урсула и Били стояха един до друг и гледаха към него и Ваня. Себастиан усещаше, че поне двама от тях, а може би и тримата, биха искали той да се обърне и да си отиде. Да ги остави завинаги. Само че не го беше грижа какво мислят те. Единственият човек, за когото изобщо го беше грижа, стоеше пред него.
— Ще направя каквото поискаш, само нека не те губя — каза той и несъзнателно протегна ръка и хвана нейната. За негова изненада тя не се отдръпна. — Не беше подготвена за това — продължи той, все така искрено. Това спокойно можеше да се окаже най-важният му разговор в близко бъдеще. Може би най-важният в целия му живот. Нямаше да рискува, като се дистанцира емоционално. — Знам, че ми се сърдиш. Сърдиш се на всички. Разбирам те…
Той замълча. Претегляше всяка дума. Той беше стъпил на нестабилен мост и се мъчеше да запази равновесие. От двете му страни зееше пропаст и всеки миг дъщеря му можеше да го хвърли в нея.
— Откакто научих коя си, най-големият ми страх беше един ден да не стоим както сега и после всеки да тръгне по свой път. Никога да не ме приемеш. Боях се до смърт от това. Още се боя до смърт.
Той дълбоко си пое дъх, преди да продължи. Нямаше представа как й въздействат думите му. Лицето й не разкриваше нищичко. Той още я държеше за ръка.
— Но животът си е твой. Затова и изборът трябва да бъде твой.
Той млъкна. Имаше още какво да каже, но не биваше да прекалява; това бяха твърде важни въпроси за обсъждане насред оживено и шумно летище. Затова зачака. Както му се стори, цяла вечност.
— Можем да бъдем колеги — отговори тя накрая. Спокойно и сдържано. — А за другото… — Поколеба се. Тя също явно подбираше думите внимателно. Гледаше го сериозно с красивите си сини очи. — Не си мой баща. Не и по този начин. Не и в смисъл „да празнуваме Коледа заедно“ и „ще ти подаря букет по случай Деня на бащата“.
Себастиан кимна. Мина по-добре, отколкото се беше надявал.
— Точно сега няма да се справя — продължи Ваня, сякаш очакваше той да се възпротиви. — Може би никога няма. Можем да бъдем просто колеги. Съгласен ли си?
Себастиан дълбоко въздъхна от облекчение. Тя поне приемаше една малка част от него, а една малка част от него беше за предпочитане пред нищо.
— Ще направя всичко по силите си — отвърна с достойнство.
— Направи повече — заръча му тя и съумя да докара усмивка на лицето си. — Виждала съм кое е по силите ти.
С тези думи го остави и се върна при другите.
По високоговорителя помолиха пътниците за Гьотеборг да се отправят към изход 37. Себастиан вдигна чантата си и последва колежката си.
Както обикновено, Били пренебрегна всякакви ограничения на скоростта и камери на пътна полиция по близо осемдесетте километра между летище „Ландветер“ и Улрисехамн, тъй че едва четирийсет и пет минути след като се настаниха в колата пред залата за пристигащи, видяха как езерото Осунден се простира пред тях. Себастиан имаше някакви бледи спомени, че върху замръзналото някога езеро се е провела някаква важна битка. Но кога, между кого, кой победил и какви били последиците — нямаше представа.
Минаха северно от езерото покрай голям къмпинг, който кипеше от живот, след това джипиесът им подсказа да свият надясно и после пак надясно по „Боросвеген“ — улица, която според Себастиан по нищо не се отличаваше от всички други входове в другите малки градове, в които беше ходил. Много зеленина. Стари кооперации се редуваха с отделни магазини и малки фабрики. След това стигнаха до няколко многофамилни къщи от дясната страна, от които поне горните етажи би трябвало да имат изглед към езерото, затова вероятно и бяха по-скъпи. Най-сетне стигнаха до полицейското управление. Под следобедното слънце сградата изглеждаше съвсем нова. Долният етаж беше от тухли, горният — с жълта мазилка. Зелени сенници, емблемата на полицията беше от двете страни на входа. Били отби вляво и паркира край кръгла поляна, на която бяха побити три камъка в нещо като Министоунхендж.