— Торкел Хьоглунд? — провикна се някой, като слязоха от колата.
Всички се обърнаха и видяха към тях да върви около четирийсет и пет годишна жена, която същевременно извиваше ръка назад, за да заключи от разстояние зеления пасат по-нататък на паркинга.
— Ева Флорен, полиция Борос, Вестра Йоталанд, аз ви се обадих сутринта.
Торкел пое протегнатата й ръка и представи останалите от екипа.
— Тъкмо се връщам от съдебна медицина в Гьотеборг — продължи Ева, докато ги въвеждаше в сградата. — Бащата на жертвата я разпозна.
Минаха през приемната, където двама униформени полицаи стояха зад гишето и се взираха всеки в своя компютър. Нямаше посетители. Прокарване на служебната карта, избръмчаване на ключалката и след миг се озоваха във вътрешността на управлението.
— Кафе? — предложи Ева, докато минаваха покрай трапезарията, където всичко — плотове, шкафове и маси — беше изработено от някакъв вид светла дървесина. Извит кухненски плот в средата и шкаф, който висеше от тавана над обособения кът с хладилник и фризер, мивка, кафемашина, микровълнови печки и работни повърхности от същото дърво. Тъмнорозови столове около масите. Бели пердета на големи шарени точки на всички прозорци. Някой се беше постарал страхотно да придаде на стаята усещаше за модерно работно място и се беше справил доста приемливо.
— Да, благодаря — отговори Себастиан на въпроса за кафето, докато другите отказаха. — Черно, но с бучка захар, ако имате.
Ваня го изгледа. Естествено, възможно беше просто да му се пие кафе, но тя подозираше, че положителният отговор и последвалата топла усмивка са началото на опит да съблазни комисарката от Борос, която тъкмо сваляше чаша от един шкаф и на ръката й ясно личаха и годежен пръстен, и брачна халка. Не че за Себастиан имаше някакво значение.
— Благодаря, скъпа — ухили се той, когато след минута Ева му подаде димящата чаша.
Ваня въздъхна тежко, като видя как ръката му докосна тази на Ева, докато поемаше чашата. Дори допреди секунда да не беше сигурна, вече не оставаше място за съмнение. Само по себе си нищо ново, беше свикнала да очаква точно това от Себастиан, но поведението му я дразнеше повече сега, когато знаеше какъв й е всъщност. Идеята да го смята просто за колега до момента не въздействаше. Обмисляше дали да не говори с него.
Ева ги покани в конферентната зала на управлението. Бяла дъска на едната стена, същите розови столове като в трапезарията, същите завеси на точки по прозорците.
— Това ще е вашата стая. Само с това разполагат тук. Ако ви трябва още нещо, ще трябва да дойдете при нас в Борос.
Масите бяха наредени две по две една до друга в три редици, обърнати към бялата дъска, вместо да са събрани в средата, както бяха свикнали от „Риксмурд“ с другите стаи, които им отпускаха.
— Ще ни свърши работа — кимна Торкел. — По-просторно е от обикновено.
— С тази подредба малко прилича на класна стая — продължи Ева почти извинително. — Но може да го пренаредите както ви е удобно.
Настаниха се. Урсула, Ваня и Торкел седнаха на предната редица. Себастиан и Били се настаниха зад тях. Всеки получи тъмнозелена папка.
— Намерихте ли време да прегледате материалите? — попита Ева.
— Някои по-подробно от други, но при всички случаи предпочитаме да го чуем от вас — отвърна Торкел.
Ева кимна, отвори папка, подобна на техните, и показа снимка на мускулест млад мъж, който се усмихваше напрегнато срещу обектива.
— Мирослав Петрович, 21, открит мъртъв в кабинета по химия в училище „Хилдинг“ вчера следобед — започна Ева.
— Мире! — възкликна Били, сякаш внезапно забелязал стар познат.
— Да, така му викали.
— Досега не се бях усетил — продължи Били и поклати глава.
— За какво не си се усетил? — изгледа го Торкел любопитно.