— Това е желязно дърво — каза му Ли. — Ние произвеждаме от дърво едно вещество, което е хубаво като метал.
В същата минута една врата се отвори и един възрастен човек с пурпурна брада и също тъй нежни и хубави очи като на Ли, влезе в залата.
— Татко! — извика Ли на техния език. — Ето моя приятел от тая планета. Той е много добър, татко, аз ти говорих за него. Той не даваше неговите другари да ми сторят зло. Доведох да види нашия кораб и да ти разкаже сам за своята земя.
Бащата на Ли сложи ръка на рамото на Жег, което беше знак на приятелство и тримата седнаха около една маса.
Веднага Ли натисна едно звънче и едно ново чудо се показа пред Жег. Един човек от метал, който се движеше като жив, се спря, сякаш чакаше заповеди. Ли му каза нещо и след малко той се върна с голяма метална чиния, пълна с плодове. Постави плодовете на масата и все така тихо, все тъй внимателно — като жив човек — излезе от стаята.
— Какво е това? Какъв е този човек? — попита Жег.
— Това е нашият слуга. На нашата планета слугите ни са хора от метал; те могат да вършат всичко, което пожелаем. Те вършат всичката черна работа в живота. Нима вие нямате такива слуги?
— Не — отговори Жег, — у нас живите хора вършат всичко.
— Опитай сега нашите плодове — каза Ли. — Ние сами ги правим.
— Как сами ги правите? Не растат ли по дърветата?
— Растат, но каквито плодове ние искаме, такива порастват по дърветата.
Жег посегна, взе един от плодовете. Той имаше тънка кожица, а вътре беше сочен като портокал, но имаше пурпурен цвят. Жег хапна малко и усети такава сладост, каквато не беше усещал от никой земен плод.
— Колко прекрасен е тоя плод — прошепна той.
— Вземи си още един, Же.
Жег си взе един пурпурен портокал, но не го изяде, а каза, че ще го занесе на майка си и на баща си. Като чу това, бащата на Ли се засмя и му каза, че ще му даде цяла торба да си занесе вкъщи.
Бащата на Ли разпитва дълго Жег за техния живот, за земята и за всичко, което ставаше по нея.
— Виж ти — каза той след разказа на Жег, — значи на тая земя не живеят диви племена, а културни хора. Точно такива, каквито са били на нашата планета хората преди хиляда години.
— Преди хиляда години! — извика Жег.
— Да, в нашите книги е записано, че преди хиляда години и у нас не са познавали всички тия изобретения, които имаме днес, но са имали вече радиоапарати, телефони и разни други изобретения — е, разбира се, не така съвършени като днешните наши апарати. Приличали са на тези, за които ти казваш, че използувате на вашата земя.
Жег също разпитваше за небесните жители и за живота на тяхната планета.
— Как се казва тя? — попита той.
— Нашата земя ние наричаме Зия.
— Зия — прошепна Жег. — Коя ли ще е тя?
Жег се замисли.
— Хубаво ли се живее там? — попита той.
— Прекрасно! — отговори Ли — само…
— Само какво?…
— Само — Ли погледна баща си.
— Това не можем още да кажем, това е наша тайна — отговори замислено бащата на Ли и за първи път Жег го видя как се намръщи. — Има нещо, заради което сме дошли на вашата планета — изговори мрачно бащата на Ли, макар, че и сега гласът му звучеше като песен. — Но това не можем да ти кажем. И затова бихме искали ти да пазиш в тайна, че сме тук и кои сме.
В това време в залата влязоха още трима мъже, също тъй с пурпурночервени бради като бащата на Ли.
Но те не се зарадваха на Жег, а се намръщиха.
Като поговори малко с тях, бащата на Ли каза на Жег.
— Трябва да ти съобщя нещо неприятно. От сега нататък ти вече не можеш да се върнеш при родителите си. Трябва да останеш при нас…
Жег побледня.
— Да остана тук? Завинаги?
— Не, не съвсем завинаги, — отговори бащата на Ли — но ти не можеш без нас да излизаш вече от нашия кораб. Такъв е нашият закон.
— Но защо? — попита Жег. — Аз не ще издам тайната ви!
— Все едно, ти вече не можеш да си отидеш.
Жег погледна Ли.
— Ти знаеше ли, че не мога вече да изляза, когато ме доведе? — попита той.
— Да — отговори тя.
— И въпреки това ме доведе!…
Ли наведе глава.
— На мен също ми забраниха да излизам вече — прошепна тя — и затова исках ти да бъдеш тук.
Жег не каза нищо. Той не знаеше да се радва ли, че ще остане постоянно с прекрасната Ли, или да тъжи за свободата си и за баща си, за родната си къща. Беше му мъчно и все пак той беше неизказано щастлив.
Глава девета