Като си говореха това, те поведоха пленницата, която беше хубаво заплетена в мрежата.
Но пленницата като че ли никак не се тревожеше, че е заловена; тя се усмихваше, разглеждаше ги, сякаш ги изучаваше и викаше от вътре с пеещ глас:
— Жееее, Жеееее…
Като наближиха кметството, дето искаха да я затворят, тя бръкна в джеба си, извади някаква кутийка, взе малко прах и го пръсна наоколо си. Веднага пазачите — замаяни, като че приспани от внезапен сън, — нападаха на земята. Тогава Ли извади едно острие, разряза мрежата и излезе от нея. Жег заедно с другите беше също паднал омаян. Тя се доближи до него, стисна му силно ръката, като че му благодареше за защитата и като се усмихна, завърти винта на гърдите на дрехата си, крилата й израстнаха и тя леко се понесе във въздуха.
След една-две минутки всички се свестиха, изправиха се, завикаха, но пленницата им хвъркаше вече високо и им махаше с крила за сбогом.
Всички стоеха смаяни. Това нежно момиче беше по-силно от тях, то знаеше всякакви чудеса, то можа да ги победи и да се освободи така бързо от тях. И сега всички я гледаха с почитание, но и с яд и закана да я хванат пак.
А Жег щастлив и унесен следеше как тя се носи високо към облаците, и сърцето му примираше от радост.
Същата вечер Жег пак излезе край залива, дето тя бе хванала въдицата им и за пръв път бе им заговорила. Нещо му подсказваше, че тук някъде ще може да я види пак. Но тая вечер тя не се яви. Чак на другия ден сутринта, чу шум и видя от към планината да се носи из въздуха чудното момиче. Тя правеше леки кръгове с ръцете си, на които имаше крила, спускаше се и се издигаше като че търсеше някого. И като зърна Жег, тя се спусна право към него. Сърцето му заби. Той разбра, че тя бе търсила него. Тя кацна до него и нежно стисна ръката му.
— Жееееее…
— Ли — промълви й той.
После тя показа към градчето, от което беше Жег и направи една съжалителна мимика с лице. Той разбра. Тя му казваше, че неговите съотечественици не са добри хора, защото искаха да й отнемат свободата, а тя нищо лошо не им беше направила.
Той наведе глава, но тя пак докосна страните му и той разбра, че тя не му се сърди. Тогава той се реши и за пръв път се докосна с пръсти до нейната магическа дреха, с която тя така леко слизаше във водата, а като я надуеше, хвъркаше във въздуха. Тя му позволи да разгледа дрехата й. После го попита нещо, но той не можа да разбере какво. Тогава тя изведнаж го остави, като му посочи местото, дето бяха, сякаш искаше да му каже да я чака тук, и отлетя към морето. Загуби се нейде към хоризонта, но скоро се върна и смаяният Жег вадя, че носи в ръка същата дреха, каквато имаше и тя.
Тя му показа дрехата и изпя нещо. Дали той правилно разбра? Не му ли казваше да я облаче? Той се бавеше, но Ли сама почна да му я облича и той побърза да я надене. В дрехата той заприлича на нея. Като я облече, тя завъртя едно копче, което беше на гърдите му, гънките на дрехата се изправиха, всички места, където въздухът можеше да се събира, се обтегнаха така, че той целия се намери обгърнат вътре в нея. После гънките, които приличаха на крила, се изопнаха и Жег неочаквано се усети тъй лек, че веднага разбра: само да замахне с тия крила и ще може да литне във въздуха. Ли му кимна с глава и развълнуван, без да се бави повече, Жег размаха след нея ръце и усети как се дига леко от земята, как краката му се откъсват от твърдата почва, където цял живот беше стоял и той — неусетно, като в сънищата си — почна да се издига и да лети.
Той летеше. В това вече нямаше никакво съмнение. Все по-високо и по-високо се издигаше във въздуха. Беше обгърнат цял от пълната с въздух дреха, пълните с въздух крила му позволяваха да се чувствува съвсем леко, плуващ над земята. Без да се учи, той можеше да управлява крилата. Ако искаше да свърне на ляво, замахваше с едното крило, а на дясно — с другото. Заливът оставаше все по-ниско под него, слънцето все по-ярко грееше в очите му… Ето долу градчето потъва все по-далече, всичко остава долу на земята: и хората, и горите, и полята. А той, той лети заедно с най-прекрасното момиче на света, лети в простора като волна птица, главата му се мае, струва му се, че ще падне, но не пада, крилата му го носят волно в чудесни полукръгове и спирали…
Той не знаеше по-красив час в живота си от този. Беше като волен орел, можеше да лети на където иска. Ли летеше малко пред него, понякога се обръщаше и му се усмихваше, а след това отново полетяваше напред и с пеещ глас го питаше нещо. Може би му казваше: