— Въздухът няма да се свърши, защото на гърдите ти — под копчето — има едно апаратче, което тегли кислород от водата и ти можеш да стоиш колкото си искаш под повърхността й. На нашата планета водата обхваща по-голямата част от планетата. Суша има малко и ние си имаме жилища и под водата, където отглеждаме стада от риби и други водни животни и растения.
Жег я гледаше изумен. Но нима можеше да не й вярва? И той стъпи във водата. Усещаше дрехите си отвътре съвсем сухи. Водата се изкачваше все по-високо, стигна до пояса, после до шията му, заля го цял. Той остана съвсем сух в дрехата. И дишаше съвсем свободно, а освен това виждаше много добре през стъклените плочки, които се намираха точно пред очите му, запоени на дрехата.
Той държеше за ръка Ли, която го водеше и слизаше все по-дълбоко към морското дъно. Водата понякога ги подигаше, но Ли натискаше едно друго копче на гърдите на своя и на неговия костюм и веднага те надвиваха съпротивлението на водата и се спускаха съвсем свободно.
Жег беше стигал често до дъното, но само край брега и бързаше да изскокне над водата, за да не се задуши от липса на въздух. А сега можеше съвсем свободно да разглежда всичко, да види тайните на океанското дъно. И той гледаше с широко отворени очи. Всички видове растения, за които беше учил, се поклащаха наоколо, разните видове риби се стрелкаха край него. Ето една червена риба се носи като стрела бързо, друга се вие около тях, сякаш играе пъргава ръченица, трета подскача, а две други риби се гонят, сякаш се надбягват. Животът във водата сега за първи път му се разкри в истинската си светлина и му се видя много забавен и смешен. Но в това време водата близо до тях закипя и той дръпна на страна Ли уплашен.
— Ли, акула! — извика той, макар да знаеше, че тя няма да чуе гласа му.
Но Ли никак не се стресна, а само му махаше успокоително. И наистина, акулата, щом се доближи до тях, опита се да го захапе, но веднага се дръпна и побягна. Имаше дрехата, значи, никакво свойство, което предпазваше от всички хищници на водата.
Така, необезпокоявани от нищо, двамата се носиха дълго, плуваха и бродиха из морското дъно. На едно място видяха никакви големи сандъци и развалини.
— Тук ли живеете, Ли? — попита Жег.
— Не — кимна отрицателно тя с глава.
Тя също за пръв път виждаше тия развалини. Друг път не беше минавала от тук. Те се заеха да ги разглеждат и Жег разбра, че това са останките на някой потънал кораб.
Той почна да се рови из парчетата от железа, които еднички бяха останали на дъното и едва не скочи от смайване.
— Злато! — извика той и грабна едно малко сандъче, в което видя да блестят златни монети.
Ли го гледаше учудено. Тя не можеше да разбере, защо той толкова се зарадва, но му позволи да вземе сандъчето с себе си. Ли се обади по телефончето си. С него си определяше пътя. Така най-сетне стигнаха до едно хълмче, една издатина на дъното. Върху това хълмче като някакъв небостъргач, повален на една страна, се беше разположил огромен цепелин, няколко пъти по-голям от цепелините, които Жег беше виждал да прехвъркват океана. Стените му излъчваха странна синкава светлина и озаряваха широко дъното наоколо, затова тук бе светло като ден.
Глава осма
В небесния кораб
— Но, това е небесният змей! — мислеше Жег. — Същият който аз и всички видяхме да пада от небесата. Значи Ли ми е казала истината, че е жителка на небесата. — И, като вървеше с чудното момиче, отново Жег помисли, че всичко това е сън и като се събуди няма да има вече нито морско дъно, нито магическа дреха, която служи и за летене и за слизане под водата, нито дивното момиче, нито тоя нечувано голям цепелин.
Но без да знае чувствата на Жег, Ли го заведе до една стълбичка, натисна някакво копче, една врата се отвори и двамата заедно с една вълна от вода се вмъкнаха в небесния кораб. Намериха се в тесно коридорче, облечено с метал, вратата зад тях се затвори, водата от коридорчето веднага се отля чрез тръба навън и двамата, останали на сухо, спокойно отвориха друга врата и влязоха в широка зала. Като че не бяха в кораб под водата, а в богато наредена къща.
Жег се спря на прага смаян. Никъде той не видя ламба, а вътре цялата зала се къпеше в мека чудесна светлина. Обстановката беше проста, имаше маси и столове, просто направени от някакъв метал, но така красиви и изящни, каквито никога Жег не можеше да си представи.
Ли и той снеха качулките си. Той вдъхна дълбоко. Пътешествието под водата се беше свършило, и те се намираха във въздушна среда. Жег се оглеждаше наоколо смаян. Всички предмети бяха от метал и някакво друго вещество, което приличаше на дърво, но приличаше и на метал.