— Как да не знам — каза Пиърсън. — Бибитката. Тя те кара по малко да изчакваш за всяка следваща цигара по-дълго. Лизабет — жена ми — все ми ги сочеше, докато беше бременна с Джени. Елегантно и ненатрапчиво като количка цимент, която пада от скеле.
Дюк кимна усмихнат и когато барманът мина край тях той посочи чашите, за да повтори поръчката. След това се обърна към Пиърсън.
— Като се изключи това, че аз използвах „машината за мъчение на Павлов“ вместо лепенката, историята ми е същата като твоята. Стигнах чак онзи етап, когато машината ти изпълнява тъпанарска версийка на Хора на свободата, или нещо подобно, но навикът ми постепенно се промъкна обратно. Той е по-труден за унищожаване от двуглав змей. — Барманът донесе новите бири. Този път плати Дюк, отпи от своята и каза:
— Трябва да се обадя по телефона. Ще ми трябват пет минути.
— Добре — каза Пиърсън. Той се огледа и забеляза, бармана, който се беше оттеглил в относително безопасната част за непушачи (до 2005 профсъюзите ще извоюват да има по двама бармани, помисли си той, — един за пушачите и един за непушачите) и пак се обърна към Дюк. Като заговори този път, внимаваше гласът му да е по-тих. — Мислех, че ще си поговорим за хората-прилепи.
Дюк го огледа с тъмнокафявите си очи и след това каза:
— Та нали за тях си говорим, човече. За тях си говорим.
И преди Пиърсън да успее да каже нещо, Дюк изчезна в мрачните (но почти без никакъв дим) дълбини на кръчмата на Галахър към телефонните кабини, където и да се намираха те.
Бяха минали пет-шест минути и Пиърсън тъкмо се чудеше дали не трябва да иде да потърси Дюк, когато вниманието му бе привлечено от телевизора, където водещият новините говореше за огромния отзвук, предизвикан от вицепрезидента на Съединените щати. В реч пред Националната асоциация по образованието той бе предложил да се направи преценка на субсидираните от правителството детски градини й да бъдат закрити там, където е възможно.
Пуснаха кадри на видеозапис, направен по-рано през деня в някаква конгресна зала във Вашингтон. Репортажът вървеше от общ план с уводните думи и постепенно премина към близък план на вицепрезидента върху подиума Пиърсън се вкопчи в бара с две ръце толкова силно, че пръстите му за малко да потънат в облицовката. В съзнанието му се появи едно от нещата, които Дюк му беше казал на площада: Те имат приятели на ключови позиции. Дявол ги взел, ключовите позиции са всичко за тях.
— Ние не сме настроени срещу работещите майки в Америка — говореше безформеното лице на чудовището, застанало зад катедрата със синия знак на вицепрезидента, — нито пък сме настроени срещу заслужилите бедни хора в тази страна. Въпреки това обаче ние считаме…
Една ръка хвана Пиърсън за рамото и той трябваше да си прехапе устните, за да не изкрещи. Обърна се и видя Дюк. Младежът се бе променил — очите му ярко блестяха и на челото му бяха избили ситни капчици пот. Пиърсън си помисли, че той прилича на човек, който току-що е спечелил от лотарията.
— Повече да не си посмял да правиш това — каза Пиърсън и Дюк замръзна, докато се качваше обратно на столчето си. — Сърцето ми падна в петите.
Дюк, изглежда, се изненада, после погледна към телевизора. По лицето му пролича, че всичко му е станало ясно.
— О, боже! Извинявай, Брендън. Наистина. Все забравям, че ти се включи в този филм по средата.
— А президентът? — попита Пиърсън. Той се напрягаше, за да може гласът му да звучи равно и почти успя. — Предполагам, че мога да просъществувам с този тъпанар, обаче президентът? И той ли…
— Не — каза Дюк. Той се поколеба, после добави. — Поне не засега.
Пиърсън се наведе към него, усещайки че устните му пак започват да изтръпват.
— Какво искаш да кажеш с това: поне не засега? Какво става Дюк? Какво представляват те? Откъде идват? С какво се занимават и какво искат?
— Ще ти кажа това, което зная — каза Дюк, — но първо искам да те попитам дали ще можеш да дойдеш с мен на едно малко събрание тази вечер. Около шест. Готов ли си да го направиш?