— Какво, само пушачите ли? — попита недоверчиво Пиърсън. Разбира се, че трябваше да се досети, че Дюк ще стигне до това, но въпреки всичко…
— Не — каза търпеливо Дюк. — Пушачите не ги виждат. И непушачите също не ги виждат. — Той измери Пиърсън с поглед. — Виждат ги само хора като нас, Брендън, хора, които не са ни риба, ни рак.
— Само Хора от десет часа като нас.
Когато след петнадесет минути си тръгнаха от кръчмата на Галахър (преди това Пиърсън се беше обадил на жена си и беше обещал да се върне вкъщи преди десет), дъждът беше намалял и се беше превърнал в леко ръмене, така че Дюк предложи да повървят малко. Не по целия път до Кеймбридж, закъдето се бяха запътили, но достатъчно, за да може Дюк да му обясни още някои неща. Улиците бяха почти пусти и можеха да довършат разговора си, без да се обръщат и да поглеждат през рамо час по час.
— По някакъв странен начин това прилича на първи оргазъм — говореше Дюк, докато се движеха през ниската, прилична на воал мъгла, в посока към река Чарлс. — Тръгваш веднъж и това става част от теб, от твоя живот и е винаги там, за теб. Същото е и с тази работа. Един ден химическите съставки в мозъка ти достигат до един определен баланс и ти ги виждаш. Много пъти съм се чудил колко ли хора са умирали на място от страх в този момент. Обзалагам се, че са много.
Пиърсън погледна кървавото петно от светофара, отразено на бляскавия черен паваж на улица Бойлстън и си спомни шока, който бе изпитал при първата среща.
— Толкова са ужасни. Толкова са противни. Начинът, по който плътта им се движи по черепа… просто няма как да го изкаже човек, нали така?
Дюк кимаше.
— Те са отвратителни грозни копелета, истина е. Пътувах в метрото към къщи, когато видях първия. Беше на перона на гара Паркстрийт. Минахме точно край него. Имах късмет, че бях в преминаващ влак, защото изкрещях.
— И какво стана тогава?
Усмивката на Дюк, поне временно се бе превърнала в объркано изражение.
— Хората ме поглеждаха за миг, след това извръщаха глава. Нали знаеш как е в големия град, на всеки ъгъл има по един ненормален, който проповядва колко Исус обичал тефлонови съдове.
Пиърсън кимна. Той добре знаеше как са нещата в големия град. Или поне до днес бе мислил, че знае.
— Тогава един червенокос тип с около трилион лунички по лицето си, седна на мястото до мен и ме сграбчи за лакътя, точно както и аз те сграбчих днес. Името му е Роби Делри. Бояджия е. Довечера ще го видиш у „Кейтс“.
— Какво е „Кейтс“?
— Специализирана книжарница в Кеймбридж. Мистерии. Срещаме се там веднъж или два пъти седмично. Добро място е. Събират се най-вече добри хора. Ще видиш. Във всеки случай Роби ме сграбчи за ръката и каза: „Не си полудял, и аз го видях. Истински е — батман, човек-прилеп.“ Това беше всичко, и той можеше да е резултат от някакъв амфетамин… но аз го бях видял и облекчението…
— Да — каза Пиърсън, мислейки за сутринта. Спряха се на улица Стороу Драйв, изчакаха да отмине една цистерна и след това прекосиха осеяната с локви улица. За момент вниманието на Пиърсън бе привлечено от избеляващ надпис, написан със спрей на гърба на една пейка към реката. ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СЕ ПРИЗЕМИХА, гласеше той. ИЗЯДОХМЕ ДВАМА В РЕСТОРАНТА ЗА МОРСКИ ДЕЛИКАТЕСИ.
— Добре, че ти беше там сутринта — каза Пиърсън. — Късмет извадих.
Дюк кимна.
— Така е, късмет извади. Когато прилепите вдигнат мерника на някой тип, те така се разправят с него, че полицаите трябва да събират парчетата след някой от техните купони. Това чу ли го?
Пиърсън кимна.
— И никой няма да знае, че жертвите са имали една обща характерна черта — намалили са цигарите до пет-шест на ден. Имам чувството, че този факт би останал незабелязан дори и за ФБР.
— Но защо ще ни убиват? — попита Пиърсън. — Искам да кажа, че ако някой тръгне да разправя, че шефът му е марсианец, никой няма да изпрати Националната гвардия, просто ще го изпратят в лудница.
— Хайде, човече, слез на земята — каза Дюк. — Ти поне си ги виждал тези сладурчета.
— Те… го правят за удоволствие?
— Да, за удоволствие. Но по този начин поставяме нещата отзад напред. Те са като вълци, Брендън, невидими вълци, които се движат напред-назад из стадо овце. Кажи ми — какво искат да направят вълците с овцете, освен че изпитват огромно удоволствие всеки път, когато убият някоя от тях?
— Те… какво искаш да кажеш? — гласът на Пиърсън се превърна в шепот. — Да не искаш да кажеш, че те ни изяждат?