— Изяждат някаква част от нас — каза Дюк. — Роби Делри бе твърдо убеден в това, когато се запознах с него и повечето от нас продължават да вярват, че е така.
— Кои са тези „нас“, Дюк?
— Хората, с които ще те запозная. Няма да сме събрани всички, но този път ще сме повечето. Изскочи нещо. Нещо голямо.
— Какво?
На това Дюк само поклати глава и попита:
— Ти готов ли си да се качиш на такси? Прогизна ли?
Пиърсън беше прогизнал, но не беше готов да се качи на такси. Разходката го бе оживила… но не просто разходката. Не вярваше, че ще може да каже за това на Дюк — поне не засега, — но цялата работа имаше още една страна… романтична страна. Сякаш бе попаднал в юношески приключенски роман; почти си представяше илюстрациите на Уайът. Погледна ореолите от бяла светлина около уличните лампи, които като стражи стояха по пътя им към улица Стороу Драйв и леко се усмихна. Изскочило е нещо голямо, помисли си той. Агент Х–9 се промъкна с добри новини от нашата подземна база… открита е противоприлепната отрова, която търсехме!
— Възбудата полека-лека изчезва — каза Дюк сухо.
Пиърсън извърна стреснато глава.
— И когато един ден извадят и втория ти приятел от пристанището с половин липсваща глава, ти си даваш сметка, че Том Суифт няма да дойде да ти помогне да боядисате проклетата ограда.
— Том Сойер — измърмори Пиърсън и избърса дъждовните капки от очите си. Усети, че се изчервява.
— Те изяждат нещо, което нашите мозъци произвеждат, поне Роби мисли така. Може би е някой ензим, а може да е някакъв вид специална електрическа вълна. Той смята, че това може да е същото нещо, което ни позволява — поне на някои от нас — да ги виждаме, и за тях ние сме като домати в зеленчукова градина, могат да ни откъснат всеки път, когато решат, че вече сме узрели. Аз самият съм възпитан като баптист, готов съм да стигна до сърцевината на нещата — и не мога да приема тези зарзаватчийски тъпотии. — Аз мисля, че те са душепийци.
— Наистина? Ти будалкаш ли ме или наистина вярваш в това?
Дюк се засмя, повдигна рамене, във вида му имаше нещо предизвикателно.
— Мамка му, не зная. Тези неща се появиха в живота ми горе-долу по времето, когато открих, че раят е измислица, а адът, това са другите хора. После всичко пак се обърка. Но това няма никакво значение. Най-важното нещо, единственото нещо, което човек трябва да разбере и да запомни е, че те имат безброй причини да ни убият. На първо място те се страхуват, че ще направим точно това, което и правим — събираме се, организираме се, опитваме се да им дадем отпор…
Той спря, замисли се, поклати глава. Сега имаше вид на човек, който разговаря със себе си, като се опитваше още веднъж да си отговори на въпрос, който не му е давал мира много нощи наред.
— Да се страхуват? Не зная дали това е съвсем вярно. Но не поемат никакви рискове, в това отношение няма съмнение. И по отношение на още едно нещо няма съмнение — те ненавиждат това, че някои от нас могат да ги видят. Направо го ненавиждат. Веднъж хванахме един от тях и все едно, че хванахме ураган в бутилка. Ние…
— Хванали сте един от тях!
— Да, наистина — каза Дюк и му се усмихна сковано и безрадостно. — Завардихме го на едно от местата за почивка на магистралата 1–95, нагоре към Нюбърипорт. Бяхме пет-шест души — моят приятел Роби ръководеше операцията. Откарахме го в една ферма и когато мина действието на кофата приспивателно, което му бяхме инжектирали — а това стана прекалено бързо, — ние се опитахме да го разпитаме, за да получим по-точни отговори на някои от въпросите, които ти вече ми зададе. Бяхме му сложили белезници на ръцете и топузи на краката, бяхме го омотали с толкова много найлоново въже, че беше заприличал на мумия. Знаеш ли какво си спомням най-ярко?
Пиърсън поклати глава. Току-що го бе напуснало чувството, че живее между страниците на момчешки приключенски роман.
— Начина, по който се събуди — каза Дюк. — Нямаше никакво междинно състояние. В един момент беше като отсечена талпа, а в следващия бе напълно разбуден и се взираше в нас с онези, техните ужасни очи. Очи на прилеп. Те имат очи — хората не винаги си дават сметка, че имат. Всички тези глупости, че били слепи, трябва да са продукт на някой добър агент от пресслужбите. Той не искаше да говори с нас. Нито дума. Предполагам съзнаваше, че никога няма да напусне онзи хамбар, но не беше изплашен. Беше изпълнен само с ненавист. Господи, каква омраза само имаше в очите му!
— И какво стана?
— Разкъса белезниците сякаш бяха от тоалетна хартия. С топузите на краката му беше по-трудно, а пък и ние го бяхме напъхали в онези високи ботуши, които могат да се заковат направо за пода — но найлоновото корабно въже… той започна да го прегризва там, където въжето стягаше раменете му. С онези зъби — виждал си ги, — все едно гледахме как плъх прегризва клонка. Седяхме и го гледахме — наредени като свраки на клон. Дори и Роби. Не можехме да повярваме на очите си… или може би той ни беше хипнотизирал. Много пъти съм се чудил дали това беше възможно. Слава богу, че се появи Лестър Олсън. Използвахме един микробус форд-иконълайн, който Роби и Мойра откраднаха, и Лестър много се страхуваше, че той се забелязва от бариерата. Той беше излязъл да провери и като се върна и видя, че нещото почти се е освободило, с изключение на краката, той го застреля три пъти в главата. Просто бум-бум-бум.