Дюк избухна в смях:
— Да, това е Лес.
Продължиха да вървят мълчаливо. Реката мистично се плискаше от дясната им страна и вече виждаха Кеймбридж от другата страна. Пиърсън си помисли, че Бостън никога не му е изглеждал толкова красив.
— Хората-прилепи се появяват просто така, може би просто се вдишва някакъв вирус… — поде отново Пиърсън, опитвайки се да формулира малко неясните си мисли.
— Да, някои вярват във вирусния произход, но аз не споделям това мнение. Защото помисли: човек не може да види прилеп-метач или пък прилепка-сервитьорка. Те обичат властта, движат се само в богатите квартали. Чувал ли си за вирус, който хваща само богатите, Брендън?
— Не.
— И аз не съм.
— Тези хора, с които ще се срещнем сега… те… — на Пиърсън му беше забавно, че трябва доста да се понапрегне, за да може да изрече следващите си думи. Не беше съвсем като връщане в царството на момчешките книги, но беше близо. — Те борци от съпротивата ли са?
Дюк помисли известно време, после едновременно кимна и вдигна рамене — забележително движение, сякаш тялото му едновременно казваше и да, и не.
— Още не — каза той, — но може би след тази вечер ще станем.
Преди Пиърсън да успее да го попита какво точно има предвид, Дюк забеляза едно свободно такси, което се намираше от другата страна на улицата и слезе на платното, за да му направи знак. То направи непозволен обратен завой и се долепи до бордюра, за да ги качи.
В таксито говориха за спорт — влудяващия отбор „Ред Сокс“, доста депримиращите „Патриоти“ и съвсем отпусналите се „Селтикс“ — и оставиха темата за хората-прилепи, но когато слязоха пред една самотна къща от другата страна на реката (КНИЖАРНИЦА ЗА МИСТЕРИОЗНИ ЧЕТИВА — ПРИ КЕЙТ беше написано на табелата, на която имаше и рисунка на черна котка с високо извит гръб), Пиърсън хвана Дюк Райнман за ръката и каза:
— Имам още няколко въпроса.
Дюк погледна часовника си:
— Няма време, Брендън — май сме вървели малко по-дълго, отколкото трябваше.
— Тогава само два.
— Боже, ти си като оня тип от телевизията, оня с мръсния стар шлифер. Съмнявам се, че ще мога да ти отговоря, във всеки случай — за тези неща зная много по-малко, отколкото ти си мислиш.
— Кога започна всичко?
— Виждаш ли? Това имам предвид. Не знаем, а нещото, което заловихме, не искаше да ни каже — това сладурче дори не искаше да ни каже името си, ранга си, серийния си номер. Роби Делри, човекът, за когото ти говорих, казва, че видял първия преди пет години, докато вървял по Бостън Комън. Казва, че се увеличавали всяка година. Все още не са чак толкова много в сравнение с нас, но броят им нараства… в геометрична прогресия?… нали може да се каже така?
— Надявам се, че не е така — каза Пиърсън. — Този израз ме плаши.
— Какъв е следващият ти въпрос, Брендън? Побързай.
— Как е в другите градове? Има ли и други прилепи? Има ли други хора, които могат да ги виждат? Какво сте чували по този въпрос?
— Не знаем. Може да са по целия свят, но сме сигурни, че Америка е единствената страна в света, където повече хора могат да ги забележат.
— Защо?
— Защото ние сме единствената страна, която е изкукуригала изцяло на тема цигари… вероятно защото това е единствената страна, където хората вярват — дълбоко в себе си те наистина са убедени, — че ако ядат подходящи храни, вземат нужната комбинация от витамини, мислят достатъчно време определен тип мисли и си бършат задника с определена тоалетна хартия, ще живеят вечно и през цялото време ще са сексуално активни. Когато става въпрос за тютюнопушене, двата лагера са ясно разграничени и в резултат се е получил този странен хибрид. С други думи — ние.
— Хората от десет часа — каза Пиърсън с усмивка.
— Да — Хората от десет часа — той погледна през рамото на Пиърсън. — Мойра! Здрасти!
Пиърсън не беше съвсем изненадан, когато усети аромата на „Джорджо“. Обърна Се и видя госпожица Малка Червена поличка.
— Мойра Ричардсън, Брендън Пиърсън.
— Здравейте — каза Пиърсън и пое протегнатата й ръка. — Кредитно асистиране, нали?
— Това е все едно да се нарече боклукчията санитарен техник — каза тя с весела усмивка. Това бе усмивка, в която човек можеше да се влюби, ако не внимава. — Всъщност аз се занимавам с кредитни проверки. Ако искате да си купите ново порше, аз проверявам данните дали сте от хората, които са тип порше… във финансов смисъл, разбира се.
— Разбира се — каза й Пиърсън и пак й се усмихна.
— Кам! — извика тя. — Ела тук!
Това бе чистачът на тоалетната, който обичаше да ходи с шапка обърната с козирката назад. Облечен в цивилни дрехи, той изглеждаше два пъти по-интелигентен и приличаше много на Арман Асан. Пиърсън усети, че нещо го прободе, но не бе съвсем изненадан, когато онзи обви с ръка прелестната тънка талия на Мойра Ричардсън и целуна небрежна ъгълчето на възхитителната й мъничка уста. След това му подаде ръка.