Прътът, с кука на края за затваряне на високите прозорци на мазето, беше подпрян на варосаната тухлена стена. Пиърсън го бе ритнал, без да забележи, докато сядаше. Дюк го грабна, преди той да успее да падне и да одере някого, като го премести на по-безопасно място, после мина по страничната пътека и си измъкна един пепелник.
— Ти наистина ми четеш мислите — каза Пиърсън с благодарност и запали. Чувстваше се много особено (но просто великолепно), че може да го прави като член на тази голяма група.
Дюк запали своята цигара, след това посочи към слабичкия, луничав мъж, който стоеше до триножника. Луничавко бе потънал в задълбочен разговор с Лестър Олсън, който бе застрелял прилепа, бум-бум-бум, в една ферма в Нюбъри.
— Червенокосият е Робърт Делри — каза Дюк, почти с благоговение. — Човек не би го избрал за Спасител на своята раса, ако трябва да набира актьори за сериен филм, нали? Но може да се окаже, че той е точно това.
Делри кимна към Олсън, потупа го по гърба и каза нещо, на което белокосият мъж се засмя. Тогава Олсън се върна на мястото си — в средата на първия ред, — а Делри се приближи до покрития триножник.
До този момент всички места вече бяха заети и имаше няколко души правостоящи в дъното на помещението, близо до кафеварката. Оживени и забързани разговори тракаха и отскачаха като билярдни топки, след силен удар. Спластен облак синкав дим вече се беше събрал под тавана.
„Боже, как са се натъпкали — помисли си той. — Наистина са натъпкани. Обзалагам се, че така са изглеждали противобомбените скривалища в Лондон през 1940 г., по време на въздушните нападения.“
Той се обърна към Дюк.
— Ти с кого говори? Кой ти каза, че тази вечер се готви нещо голямо?
— Джанет — каза Дюк, без да го погледне. Експресивните му кафяви очи бяха фиксирани върху Роби Делри, който някога във влака му бе помогнал да не полудее. На Пиърсън му се стори, че вижда в очите на Дюк не само възхищение, но и преклонение.
— Дюк, това наистина е голямо събрание, нали?
— Да, за нас е голямо. Най-голямото, което съм виждал.
— Това притеснява ли те? Толкова много хора на едно място?
— Не — каза Дюк, съвсем простичко. — Роби може да подуши прилепи. Той… шшшт, започваме.
Роби Делри, усмихнат, вдигна ръце и глъчката в залата стихна почти веднага. Пиърсън забеляза преклонението, което бе видял у Дюк Райнмън, изписано на много лица. Никъде не видя нещо по-малко от уважение.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза Делри тихо. — Мисля, че най-накрая се сдобихме с това, което някои от нас чакат вече от четири-пет години.
Това предизвика спонтанни аплодисменти. Делри ги остави да продължат няколко секунди, оглеждайки помещението с широка усмивка. Накрая вдигна ръце, за да даде знак да замълчат. Докато аплодисментите отзвучаваха, Пиърсън (който не бе взел участие в тях) откри нещо, което силно го смути: на него никак не му хареса приятелят и духовен водач на Дюк. Предположи, че това може да е породено от завист — сега, когато Делри бе взел нещата в свои ръце в центъра на залата, Дюк бе забравил напълно съществуването на Пиърсън — но реши, че не това е причината. Имаше нещо самодоволно и нафукано в тези вдигнати ръце, които призоваваха към тишина; нещо, което издаваше почти неосъзнатото презрение на хитър политик към хората, които го слушаха.
„О, я си гледай работата — каза си Пиърсън. — Не си ти човекът, дето ще ги определи тези работи.“
Така е, наистина е така, и Пиърсън се опита да заглуши интуицията си, да даде на Делри един шанс, дори само заради Дюк.
— Преди да започна — продължи Делри, — бих искал да ви представя най-новия член на групата: Бранен Пиърсън, от тъмните дълбини на Медфърд. Изправи се за секунда, Бранен, за да могат новите ти приятели да те видят.
Пиърсън погледна изненадано към Дюк. Дюк се засмя, повдигна рамене, след това побутна Пиърсън с опакото на ръката си.
— Хайде, няма да те ухапят.
Пиърсън не беше съвсем сигурен, че е така. Въпреки това той се изправи, целият изчервен, усещайки как хората извиват вратовете си, за да го видят. Особени силно усещаше усмивката на лицето на Лестър Олсън — както и косата му, тя бе твърде предизвикателна, за да мине незабелязана.
Неговите събратя — Хората от десет часа — пак започнаха да ръкопляскат, само че този път ръкопляскаха на него: Брендън Пиърсън, банков служител от средния ешелон и упорит пушач. Той усети, че се чуди дали пък не е попаднал на събиране на Анонимните алкохолици, предназначено само за (да не говорим, че бе и ръководено от) психари. Когато се отпусна обратно на мястото си, лицето му бе яркочервено.