— Чудесно можех да мина и без това; благодаря — измърмори той на Дюк.
— Отпусни се — каза Дюк и продължи да се усмихва широко. — За всички е така. И това трябва със сигурност да ти хареса, нали, приятел? Искам да кажа, че сме в деветдесетте години, дяволите да го вземат.
— Знам, че сме в деветдесетте години, но това със сигурност не ми харесва — каза Пиърсън. Сърцето му биеше до спукване, а червенината на бузите му не изчезваше. Всъщност дори му се струваше, че се увеличава. „Какво е това? — чудеше се той. — Топла вълна? Мъжки климактериум? Какво?“
Роби Делри се наведе напред, размени няколко думи с една брюнетка с очила, която седеше до Олсън, погледна часовника си, после се дръпна до покрития триножник и огледа групата. С луничавото си открито лице той приличаше на момченце от неделния хор, готово на всякакви безвредни номера през шестте дни от седмицата — жаби, пуснати в гърба на момичетата, навиване на чаршафа на по-малкото братче, неща от този род.
— Благодаря ви, приятели и добре дошъл, Брендън — каза той.
Пиърсън измърмори, че се радва, че е тук, но това не беше истина — ами ако се окажеше, че тези Хора от десет часа са банда тъпанари от сектата Нова ера? Или ако накрая се окажеше, че той изпитва спрямо тях това, което изпитваше към гостите в телевизионното шоу на Опра, или онези елегантно облечени религиозни кукувци, които се появяваха в предаването CLUB PLT, веднага след химна? Тогава какво?
„О, я остави — каза си той. — Дюк ти харесва, нали така?“
Да, на него Дюк наистина му харесваше и си мислеше, че вероятно и Мойра Ричардсън ще му хареса… разбира се, след като успееше да преодолее сексапилната външна обвивка и успее да оцени личността под нея. Несъмнено щеше да има и други, които щяха да му харесат; не беше прекалено придирчив. Всъщност бе забравил, поне временно, основната причина, поради която се бяха събрали в това мазе — хората-прилепи. Като се имаше предвид тази заплаха, той щеше да понесе присъствието на няколко смотаняци и новоерци, нали така?
Вероятно щеше да го понесе.
„Чудесно! Прекрасно! Сега се облегни, отпусни се и гледай парада.“
Той се облегна, но установи, че не може да се отпусне, поне не изцяло. Отчасти, защото беше новодошлият в класа. Отчасти, защото дълбоко в себе си не понасяше този вид насилствено социално общуване — като правило възприемаше хората, които започваха веднага да се обръщат към него на малко име, като особен вид натрапници. И отчасти…
„О, стига! Не си ли разбрал още? Нямаш никакъв избор!“
Неприятна мисъл, но трудно оборима. Тази сутрин той бе прекрачил една сериозна линия в живота си в момента, в който се беше обърнал и бе видял това, което наистина живееше в дрехите на Дъглас Кийфър. Беше си мислил, че знае поне това, но едва тази вечер си даде сметка колко крайна е тази линия, колко незначителен е шансът да се върне обратно от другата страна. От „сигурната“ страна.
Не, не можеше да се отпусне, поне не засега.
— Преди да се заловим за работа, бих искал да ви благодаря, че дойдохте, въпреки че събранието бе свикано така внезапно — каза Роби Делри. — Зная, че невинаги е лесно да се измъкне човек, без да предизвика любопитни погледи, а понякога си е направо опасно. Мисля, че няма да преувелича, ако кажа, че заедно сме минали през тежки моменти… както и през много бури…
През публиката премина възпитано, сподавено шушукане. Изглежда, че повечето поглъщаха всяка дума на Делри.
— … и едва ли някой знае по-добре от мен колко е трудно да бъдеш един от малцината, които в действителност знаят истината. Откакто видях първия си прилеп преди пет години…
Пиърсън бе започнал да шава, изпитвайки едно усещане, което едва ли бе очаквал тази вечер: отегчение. Как можеше странната поредица от събития този ден да завърши по този начин: с група хора, насядали в мазето на някаква книжарница, които слушат един луничав бояджия да им изнася нещо като лоша реч в ротариански клуб…
Въпреки всичко, останалите го слушаха зяпнали; Пиърсън се огледа още веднъж, за да се увери, че е така. Погледът на Дюк бе напълно прехласнат — като кучето Бъди от детството му, което го гледаше така всеки път, когато бе изваждал купичката за хранене изпод умивалника. Камерън Стивънс и Мойра Ричардсън седяха прегърнати вперили погледи в Роби Делри, без да откъсват очи от него. Както и Джанет Брайтууд. Също и групичката около кафеварката.
„Както и всички останали, — помисли си той, — с изключение на Брендън Пиърсън. Хайде, скъпи, недей да се цепиш от колектива, давай нататък.“