Само че не можеше да го направи, а по някакъв странен начин сякаш и Роби Делри не можеше да го направи. Пиърсън, който оглеждаше публиката, върна поглед обратно към Делри точно в момента, когато той поглеждаше към часовника си. Това бе жест, с който Пиърсън бе свикнал, откакто бе станал член на групата на Хората от десет часа. Предположи, че човекът просто засича колко време му остава до следващата цигара.
Докато Делри продължаваше да си кара мудно нататък, някои от неговите слушатели сякаш започнаха да се разсейват малко по малко — Пиърсън чу приглушени покашляния и суркане на крака. Делри се усмихваше независимо от всичко, явно не се усещаше, че независимо от това дали е любим водач или не, имаше опасност да прекали.
— … дадохме най-доброто, на което сме способни — говореше той, — както и понесохме загубите, по най-добрия възможен начин, криейки сълзите си, както се налага на всички, които водят тайни войни, винаги с вярата, че ще дойде ден, когато тайната ще излезе наяве и ние ще…
…Щрак, още един бърз поглед към стария часовник „Касио“…
— …можем да споделим това, което знаем с останалите мъже и жени, които гледат, но не виждат…
„Спасител на своята раса? — помисли си Пиърсън. — Да пази Бог. Този тип звучеше повече като Джеси Хелмс по време на реч в Конгреса.“
Той погледна към Дюк и му дойде кураж, като видя как той, въпреки че продължаваше да слуша, все повече се въртеше на мястото си и даваше признаци, че излиза от транса.
Пиърсън докосна лицето си и усети, че то продължава да е горещо. Спусна върховете на пръстите си надолу, към сънната артерия и опипа пулса си — все така учестен. И сега вече причината не беше в това, че трябваше да се изправи и да го оглеждат всички, сякаш бе финалист в конкурса „Мис Америка“, останалите бяха забравили неговото съществуване, поне за момента. Не, беше нещо друго. Не нещо добро непременно.
— … ние бяхме част от нея и тя беше част от нас, ние изпълнихме своята част дори когато музиката не ни беше по вкуса… — продължаваше монотонно Делри.
Това е същото, което изпитваше и преди, каза си Брендън Пиърсън. Това е страхът, че си попаднал сред хора, които споделят една и съща смъртоносна халюцинация.
— Не, не е — измърмори той. Дюк се обърна към него с вдигнати вежди и Пиърсън поклати глава. Дюк пак съсредоточи вниманието си върху това, което ставаше в предната част на помещението.
Брендън наистина беше изплашен, но не от някакъв култ, подтикващ към убийства. Може би хората в това помещение — поне някои от тях — бяха извършвали убийства, може би интерлюдията във фермата в Нюбърипорт наистина се беше случила, но енергията, необходима за такива отчаяни усилия, не се чувстваше тук тази вечер, в тази зала пълна с четящи събратя, над които бдеше Дашиъл Хамет. Тук се усещаше само сънливо полуучастие, което дава възможност на хората да понесат скучни речи като тази, без да заспят или да си идат.
— Роби, давай по същество! — извика някаква сродна душа от дъното на помещението и последва нервен смях.
Роби Делри хвърли яден поглед в посоката, откъдето бе дошъл гласът, после се усмихна и пак погледна часовника си.
— Дааа, добре — каза той. — Малко се поувлякох, признавам. Лестър, би ли ми помогнал за секунда?
Лестър се изправи. Двамата мъже отидоха зад купчина кашони и се върнаха с голям кожен куфар. Поставиха го отдясно на триножника.
— Благодаря, Лес — каза Роби.
Лестър кимна и пак се отпусна на стола си.
— Какво има в куфара? — прошепна Пиърсън в ухото на Дюк.
Дюк поклати глава. Той изглеждаше объркан и може би изведнъж малко притеснен… но сигурно не толкова притеснен, колкото беше Пиърсън.
— Добре, Мак е прав — каза Делри. — Предполагам, че малко се поувлякох, но имам чувството, че моментът е исторически. Да продължим шоуто.
Той направи пауза за по-голям ефект, след това изведнъж дръпна синьото платно, което покриваше триножника. Слушателите му се наведоха напред върху сгъваемите си столове, готови да бъдат изумени, после се отпуснаха назад, издавайки кратка въздишка на разочарование. Това беше черно-бяла снимка на нещо, което приличаше на изоставен склад. Беше увеличен достатъчно, за да може окото да се ориентира по-добре сред разхвърлените хартии, презервативи, празни бутилки от вино, разпръснати по рампите, и да прочете драсканиците със спрей по стените.
През стаята премина шепот.
— Преди пет седмици — каза Делри с най-въздействащия си глас, — Лестър, Кендра и аз проследихме двама души прилепи до този пуст склад в Кларк Бей.