— Седнете — покани го младият негър с кремавия костюм и въпреки че Пиърсън напрегна всичките си сили, в крайна сметка по-скоро падна, отколкото седна. В един момент стоеше до червеникавокафявия мраморен остров, после някой измъкна „щифтовете“ от коленете му и той се приземи на задника си. Със сила.
— Наведете се надолу — каза младежът, който седеше до него. Лицето му бе останало много дружелюбно през цялото време, но очите му бяха неспокойни — те бързо кръстосваха площада напред-назад.
— Защо?
— Да върнете кръвта обратно в главата си — каза младият негър. — Но гледайте да не се разбере какво точно правите. Все едно че се навеждате да помиришете цветята.
— Кой да не разбере?
— Просто направете така, чухте ли? — в гласа на младежа се прокрадваше едва доловимо раздразнение.
Пиърсън наведе главата си напред и си пое дълбоко дъх. Цветята не миришеха така добре, както изглеждаха, откри той — миришеха на бурени и едва доловимо на кучешка пикня. Въпреки това на него му се стори, че главата му се проясни, макар и съвсем мъничко.
— Започнете да изреждате щатовете — нареди негърът. Той кръстоса крак върху крак, като изтупа плата на панталона, така че да се запази ръбът му и извади от вътрешния си джоб пакет „Уинстън“. Пиърсън усети, че неговата собствена цигара беше изчезнала, сигурно я беше изпуснал в първия момент на шока, когато видя ужасното нещо в скъп костюм да пресича западната част на площада.
— Щатовете — каза той тъпо.
Младият негър кимна, извади една запалка, която вероятно беше много по-евтина, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и запали цигарата си. — Започнете с този и после продължете на запад — подкани го той.
— Масачузетс… Ню Йорк, предполагам… или Върмонт, ако се започне отгоре… Ню Джърси… — Сега той се овладя малко и заговори с по-голяма увереност. — Пенсилвания, Западна Вирджиния, Охайо, Илинойс…
Чернокожият вдигна вежди:
— Западна Вирджиния, а? Сигурен ли сте?
Пиърсън се усмихна леко:
— Да, почти съм сигурен. Може обаче да съм разменил местата на Охайо и Илинойс.
Негърът вдигна рамене, за да покаже, че няма никакво значение, и се усмихна.
— Вече нямате чувството, че ще припаднете — виждам, че е така, — и това е най-важното. Искате ли един фас?
— Мерси — каза Пиърсън с благодарност. Не просто искаше фас, чувстваше, че няма да може без фас. — Имах един, обаче го изгубих. Как се казвате?
Негърът пъхна новичка цигара „Уинстън“ между устните на Пиърсън и щракна към нея със запалката.
— Дъдли Райнмън. Можете да ме наричате Дюк.
Пиърсън вдъхна дълбоко от цигарата и погледна към въртящите се врати, които водеха към мрачните дълбини и облачните висини на Първа търговска.
— Това нали не беше просто халюцинация? — попита той. — Това, дето го видях аз… нали го видяхте и вие, а?
Райнмън кимна.
— Вие не искахте той да разбере, че съм го видял — каза Пиърсън. Говореше бавно, опитваше се сам за себе си да си изясни нещата. Гласът му се беше върнал на мястото си и това само по себе си носеше облекчение.
Райнмън кимна отново.
— Но как можех да не го видя? И как да не разбере той?
— Вие забелязахте ли някой друг да се готви да крещи, докато получи инфаркт, както вие се готвехте да направите? — попита Райнмън. — Случайно да забелязахте някой дори да изглежда като вас? Аз например?
Пиърсън бавно поклати глава. Сега се чувстваше не просто изплашен, чувстваше се напълно объркан.
— Застанах между вас и него, доколкото можах, и не смятам, че той ви видя, но за миг-два беше на косъм. Имахте вид на човек, който току-що е зърнал мишка да се измъква от мусаката му. Вие сте от заеми с допълнителна гаранция, нали?
— О, да, Брендън Пиърсън. Извинете.
— Аз съм от компютърния отдел. Всичко е наред. Когато човек види първия си батман, първия си човек-прилеп, може да се получи такова нещо.
Дюк Райнмън подаде ръка и Пиърсън се ръкува с него. Но по-голямата част от съзнанието му изоставаше с една стъпка. Когато човек види първия си батман, може да се получи такова нещо. И когато Пиърсън извика в съзнанието си образа на Кръстоносеца с мантията, който, люлеейки се, преминава през кулите арт-деко на Готъм Сити, той откри, че терминът съвсем не е толкова лош. Той откри още нещо, или по-точно преоткри го. Добре е да имаш име за нещо, което те е изплашило. От това страхът ти не преминава, но много помага да го овладееш.
Сега той умишлено върна в съзнанието си това, което беше видял, като през цялото време си мислеше: батман, това беше моят пръв батман. Първият ми човек-прилеп.