— Просто ми помогнете с ключалките на това проклето нещо — говореше Делри сякаш от някаква друга галактика. Той се изкиска приятелски. — Те сякаш просто са залепнали.
За Брендън Пиърсън времето сякаш се бе прегънало на две и той се беше върнал обратно до същата сутрин: пак се опита да изкрещи, но шокът го бе лишил от глас и той успя да издаде само сподавен стон — звук на човек, който стене насън.
Проточилата се реч.
Безсмислената снимка.
Кратките поглеждания към ръчния часовник.
Това притеснява ли те? Толкова много хора на едно място? Той беше задал въпроса, а Дюк бе отвърнал с усмивка: Не. Роби може да подуши прилепи.
Този път нямаше кой да го спре и този път усилието на Пиърсън се увенча с пълен успех.
— ТОВА Е КЛОПКА! — изкрещя той. — ТОВА Е КЛОПКА. ТРЯБВА ДА СЕ МАХАМЕ ОТТУК!
Към него започнаха да се извръщат стреснати лица, за да го видят. Но имаше три, които не трябваше да се извръщат. Това бяха лицата на Делри, Олсън и на тъмнокосата жена на име Кедра. Те тъкмо се бяха преборили с ключалките и бяха отворили куфара. Това бяха шокирани и гузни лица… но на тях нямаше изненада.
— Сядай, човече! — изсъска Дюк. — Да не си полу…
Горе с трясък се отвори врата. Чу се тропот на ботуши, приближаващи към водещите надолу стълби.
— Какво става? — попита Джанет Брайтууд. Тя говореше директно на Дюк. Очите й бяха широко отворени и изплашени. — Какво говори той?
— ИЗЧЕЗВАЙТЕ! — ревеше Пиърсън. — ДЯВОЛИТЕ ДА ВИ ВЗЕМАТ, МАХАЙТЕ СЕ ОТТУК! ТОЙ ВИ РАЗПРАВИ ТОЧНО ОБРАТНАТА ПРИКАЗКА! НИЕ СМЕ ТЕЗИ, КОИТО СА ПОПАДНАЛИ В КАПАНА!
Вратата, която бе в началото на малкото стълбище и водеше надолу към мазето, се отвори с трясък и от сенките горе долетяха най-отвратителните звуци, които Пиърсън бе чувал някога — все едно че слушаше лъвове в яма, които надават рев, когато сред тях подхвърлят живо бебе.
— Кои са тези? — изпищя Джанет. — Кои са тези горе? На лицето й обаче нямаше изписан въпрос. Лицето й прекрасно знаеше кои са тези горе. Какво има там, горе.
— Успокойте се! — кресна Роби Делри на обърканата група, повечето от които продължаваха да седят на сгъваемите си столове. — Те ни обещаха амнистия! Чувате ли ме? Разбирате ли какво ви казвам? Те ми дадоха най-тържествено…
В този момент приземният прозорец вляво от този, през който Пиърсън бе видял първото лице на прилеп, се строши с трясък навътре, посипвайки със стъкла шашардисаните мъже и жени от първата редица до стената. Една ръка, облечена в костюм „Армани“, се провря през назъбения отвор и грабна Мойра Ричардсън за косата. Тя изпищя и започна да удря ръката, която я държеше и която всъщност съвсем не беше ръка, а няколко нокътя на граблива птица.
Без да се замисля, Пиърсън сграбчи пръта на прозореца, спусна се напред и засили пръта към прилеповото лице, което се взираше през дупката в стъклото. Куката се заби в едното око на съществото. Гъста, стипчива течност като мастило закапа по протегнатите ръце на Пиърсън. Човекът-прилеп изрева свирепо — на Пиърсън това не му прозвуча като рев от болка, но все пак се надяваше, че е болка — и след това падна назад, измъквайки пръта за прозореца от ръцете на Пиърсън в ръмящия навън дъжд. Преди да се скрие изцяло от погледа на Пиърсън, той видя как от покритата с тумори кожа започва да се издига бяла пара и му замириса на
(прах, урина и люти чушки)
нещо неприятно.
Кам Стивънс грабна Мойра в прегръдките си и погледна Пиърсън с изненадани, невярващи очи. От всички страни бяха обградени с мъже и жени, на чиито лица бе изписано същото изражение, мъже и жени, замръзнали като стадо елени в светлината на фаровете на някой камион.
На мен нещо не ми приличат на борци от съпротивата, помисли си Пиърсън. Приличат на овце, затворени за подстригване… и юдата-козел, който ги е довел в кошарата, си седи в центъра на стаята заедно със своите съучастници.
Свирепият рев горе се приближаваше, но не със същата скорост, с която Пиърсън бе очаквал. Тогава той си спомни колко тясна е стълбата — прекалено тясна, за да могат двама души да вървят един до друг — и наум благодари на Бога, преди да се спусне напред. Той сграбчи Дюк за вратовръзката и започна да го тегли, за да го изправи на крака.
— Хайде — каза той. — Ще се чупим от това място. Има ли заден изход?