— Аз… не зная — Дюк триеше едното си слепоочие бавно и с всичка сила, като човек, който има силно главоболие. — Роби ли направи това? Роби? Не може да бъде, нали не е възможно? — той гледаше Пиърсън с жалка удивена настойчивост.
— Страхувам се, че е така, Дюк. Хайде.
Той направи две крачки по пътеката, като продължаваше да държи Дюк за вратовръзката, но се спря. Делри, Олсън и Кедра се ровеха в куфара и сега в ръцете им просветнаха автоматични оръжия с размерите на пистолети и смешни на вид тънки и дълги приклади. Пиърсън не бе виждал „Узи“ извън филмите по телевизията, но предположи, че това са точно узита. И какво значение имаше дали са узита или нещо подобно — нали бяха пистолети?
— Стойте — каза Делри. Явно говореше на Дюк и Пиърсън. Той се опитваше да се усмихне, но на лицето му имаше изражение на затворник — осъден на смърт, когото току-що са уведомили, че присъдата не е отменена. — Стойте си по местата.
Дюк продължи да се придвижва. Той бе на самата пътека, а Пиърсън бе успоредно с него. Останалите започнаха да се изправят и да ги следват, пробивайки си път напред, като непрекъснато поглеждаха през рамо назад, към вратата на стълбата. По очите им се четеше, че пистолетите не им харесват, но ръмженето и ревът, които долитаха от горния етаж, им харесваха още по-малко.
— Защо, бе човече? — попита Дюк и Пиърсън усети, че той е на ръба да се разреве. Той протегна напред ръце, с длани нагоре. — Защо си ни предал?
— Спри, Дюк, предупреждавам те — каза Лестър Олсън с мек шотландски акцент.
— И останалите да си сядат по местата! — изкомандва Кедра. Тя обаче не звучеше никак меко. Очите й се въртяха напред-назад в орбитите и се опитваха да обхванат цялото помещение.
— Ние и без това нямахме никакъв шанс — каза Делри на Дюк. — Те бяха по петите ни и можеха да ни хванат, в който момент решат, но ми предложиха сделка. Разбирате ли ме? Никого не съм предавал; никога никого не съм предавал. Те дойдоха при мен — той говореше разгорещено, сякаш тази разлика бе от голямо значение за него, но честото премигване на клепачите му говореше друго. Сякаш вътре в него имаше още един Роби Делри, един по-добър Роби Делри, който се опитваше с всичка сила да се разграничи от това срамно предателство.
— ТИ СИ ЕДИН ДОЛЕН ЛЪЖЕЦ! — изкрещя с всичка сила Дюк Райнмън, а в гласа му се усещаше болката от предателството и злобата, с която разбираше всичко, което се бе случило. Той се спусна към мъжа, който му бе помогнал да запази здравия си разум, а може би и живота си в бързия влак… и тогава всичко се случи едновременно.
Пиърсън не можа да види всичко, но някак имаше чувството, че го е видял. Той видя как Роби Делри се поколеба, след това обърна оръжието си странично, сякаш се готвеше да удари Дюк с него, а не да го застреля. Видя Лестър Олсън, който бе застрелял прилепа във фермата в Нюбърипорт бум-бум-бум, преди да го хване шубето и да реши да сключи сделка, как доближава приклада на собствения си пистолет към токата на колана си и натиска спусъка. Веднага видя как през вентилационните отвори на пистолета се появяват сини езичета пламък и чу прегракналото туф! туф! туф! туф!, което явно бе начинът, по който звучаха автоматичните пистолети в реалния свят. Чу как нещо невидимо прорязва въздуха пред лицето му, сякаш дух си поема дъх. И видя как Дюк полетя назад, а от бялата му риза се разплиска кръв и изпръска бежовия му костюм. Видя как мъжът, който бе стоял точно зад Дюк, падна на колене, скрил очите си с ръце, а между пръстите му на струйки започна да се стича яркочервена кръв.
Някой — може би Джанет Брайтууд — бе затворил вратата между стълбището и помещението, в което бяха всички, преди да започне събранието. Сега вратата се разтвори с трясък и двама души-прилепи, облечени в униформите на бостънската полиция, се вмъкнаха вътре. Техните малки, свити лица се взираха свирепо от огромните им и странно неспокойни глави.
— Амнистия! — крещеше Роби Делри. Сега луничките на лицето му се открояваха така ясно, сякаш беше жигосан, а кожата, върху която бяха отпечатани, бе пепелявобяла. — Амнистия! Обещаха ми амнистия, ако останете по местата си и вдигнете ръце!
Няколко души — най-вече онези, които се бяха събрали около кафеварката — наистина вдигнаха ръцете си, въпреки че едновременно с това продължиха да отстъпват от униформените прилепи. Един от прилепите се пресегна напред с тихо ръмжене, хвана един мъж за ризата и започна да го тегли към себе си. Още преди Пиърсън да разбере какво точно става, нещото бе извадило очите на човека. Нещото поогледа няколко мига желеподобните остатъци върху странната си, безформена длан, след това ги метна в устата си.