— Да — каза Пиърсън. — Но този шанс няма да трае дълго.
Той хвърли един последен поглед към Дюк, който лежеше на пода, а на лицето му бе застинала болка и недоумение. Щеше му се да има време да затвори очите на Дюк, но нямаше.
— Да вървим — каза той и тръгнаха.
Докато стигнат до вратата, която водеше към площадката пред магазина и Кеймбридж авеню, стрелбата, която долиташе откъм задната част на къщата, започна да затихва. Колко ли са мъртвите — зачуди се Пиърсън и първият отговор, който дойде главата му — всички, — му се стори ужасен, но бе твърде вероятен, за да го отрече човек. Предположи, че може би още един-двама са се измъкнали, но едва ли повече. Клопката се бе оказала много добра, бяха обградени тихо и незабележимо, докато Роби Делри си триеше зъбите, разтегляйки речта си във времето, като непрекъснато си гледаше часовника… може би бе очаквал някакъв сигнал, който Пиърсън бе изпреварил.
Ако се бях усетил малко по-рано, Дюк щеше да е още жив, помисли си той с горчивина. Може би беше вярно, но де да се изпълняваха така нашите желания… Сега не беше време за самообвинения.
Един прилеп-полицай бе оставен на пост пред книжарницата, но той бе с лице към улицата, може би следеше да няма нежелана намеса. Пиърсън подаде глава през вратата и каза:
— Хей, ти гадно парче месо, имаш ли една цигара?
Прилепът се обърна. Пиърсън стреля в лицето му.
4
Малко след един часа през същата нощ трима души — двама мъже и една жена, със скъсани найлонови чорапи и мръсна червена пола — тичаха успоредно с един товарен влак, който тъкмо потегляше от Южната гара на пристанището. По-младият от мъжете лесно скочи в отворената четвъртита уста на един от „конските“ вагони, обърна се и подаде ръце на жената. Тя се препъна и извика, когато се строши едно от токчетата на високите й обувки. Пиърсън я прихвана през кръста (усети убийствено нежен аромат на „Джорджо“ някъде под доста по-силния мирис на пот и страх), тича известно време с нея по този начин, после й изкрещя да скочи. В момента, в който тя подскочи, той я грабна за бедрата и я повдигна към протегнатите ръце на Камерън. Тя се вкопчи в ръцете и Пиърсън я бутна силно за последен път, за да помогне на Стивънс да я изтегли нагоре.
Пиърсън бе изостанал, опитвайки се да й помогне, и сега виждаше приближаващата се ограда, която очертаваше края на депото за маневри. Товарният влак се движеше по релсите, промъквайки се през очертания със синджири изход — нямаше да има място за влака и за Пиърсън едновременно; ако не успееше да се качи, щеше да остане на гарата.
Кам погледна през вратата на вагона, видя приближаващата се ограда и пак подаде ръце.
— Хайде! — извика той. — Ще успееш!
Пиърсън едва ли щеше да го направи — в никакъв случай нямаше да успее в старите времена, когато пушеше по две кутии на ден. Сега обаче успя да намери още малко сили — и в дробовете си, и в краката. Спринтира по натрупаната с боклуци и сгур пътека покрай релсите, отново временно изпревари бавно потракващия влак, протегна ръцете си нагоре, с изпънати пръсти, за да докосне ръцете на Кам над главата си, и в този миг се появи оградата. Виждаха се острите шипове на бодливата тел, които се подаваха, навити между брънките на веригата.
В този момент в съзнанието му сякаш се отвори едно око и той видя жена си, седнала на стола си в дневната, с подпухнало от плач лице и зачервени очи. Видя я да разказва на двама униформени полицаи, че мъжът й е изчезнал. Дори видя купчинката с любимите книжки на Джени на масичката до нея. Дали наистина всичко това се случваше? Да — под една или друга форма, — той бе сигурен, че е така. И Лизабет, която не бе изпушила нито една цигара в живота си, въобще няма да види черните очички и щръкналите зъби под лицата на двамата полицаи, седнали на дивана срещу нея; тя няма да види течащите тумори или черните пулсиращи вени, набраздили голите им черепи.
Няма да разбере. Няма да види.
Да благослови Бог слепотата й, помисли си Пиърсън. И дай боже слепотата й да е вечна.
Той залитна към тъмното туловище на пътуващия на запад товарен влак, към искри, които се силеха спираловидно изпод бавновъртящите се стоманени колела.
— Тичай! — изпищя Мойра и се наведе още повече от вратата на вагона с умоляващи ръце. — Моля те, Брендън, само мъничко още.
— Бързай, тромав задник! — крещеше Кам. — Внимавай, идва оградата!
Не мога! — помисли си Пиърсън. Не мога да бързам, не мога да внимавам за оградата, не мога да направя нищо повече. Просто искам да легна. Просто искам да заспя.