— Аз… аз не мисля, че ще бъда в състояние — каза той заеквайки, със слаб глас.
— Ще бъдете — каза Райнмън. Той веднага хвърли бърз поглед към лявата ръка на Пиърсън. — Виждам, че сте женен… имате ли деца?
— Едно. Дъщеря — Пиърсън гледаше към фоайето на банката. Стъклата на въртящата се врата бяха поларизирани така, че помещението зад тях изглеждаше съвсем тъмно.
Като пещера, помисли си той. Пещера на прилепи, пълна с полуслепи заразоносители.
— Искате ли жена ви и детето ви да прочетат утре по вестниците, че ченгетата са изтеглили татко от бостънското пристанище с прерязано гърло?
Пиърсън погледна към Райнмън с широко отворени очи. Дъждът капеше по бузите му, по челото му.
— Успяват така да направят нещата, че да изглежда сякаш, че е работа на скитници — каза Райнмън. — И номерът им минава. Винаги минава. Защото са хитри и защото имат приятели на ключови места, Дявол го взел, точно за ключови места е цялата работа.
— Не те разбирам — каза Пиърсън. — Нищо не разбирам.
— Зная, че не разбирате — отвърна му Райнмън. — Това е опасен период за вас, така че правете това, което ви кажа. А аз ви казвам да си идете обратно на работното място, преди да са забелязали, че ви няма, и прекарайте останалата част от деня с усмивка на лицето. Не преставайте да се усмихвате, приятелю, не се отказвайте от усмивката, независимо колко могат да се сбъркат нещата. — Той се поколеба, после добави. — Ако оплетете конците, най-вероятно това ще ви подпише смъртната присъда.
Дъждовните капки оставяха светли следи по гладкото тъмно лице на младежа и Пиърсън изведнъж забеляза нещо, което е било там през цялото време, но той не беше го забелязал поради шока си: човекът беше безкрайно изплашен и въпреки това бе рискувал много, за да предпази Пиърсън от опасна клопка.
— Наистина не мога да остана навън още дълго — каза Райнмън. — Опасно е.
— Добре — каза Пиърсън и с изненада откри, че гласът му звучи съвсем нормално и естествено. — Да се връщаме обратно на работа.
На лицето на Райнмън се изписа облекчение.
— Добре. И каквото и да видите през останалата част от деня, недейте да показвате изненада. Ясно ли е?
— Да — каза Пиърсън. Нищо не му беше ясно.
— Можете ли да приключите работа рано и да си тръгнете около три часа?
Пиърсън размисли, после кимна.
— Да, предполагам, че ще мога.
— Хубаво. Ще се срещнем на ъгъла на улица „Милк“.
— Добре.
— Браво, добре се справяш, човече — каза Райнмън. — Всичко ще бъде наред. Ще се видим в три. — Той се вмъкна във въртящата се врата и я бутна напред. Пиърсън влезе в преградата след него с чувството, че е оставил съзнанието си отвън на площада… цялото си съзнание, с изключение на онази част, която вече искаше още една цигара.
Денят минаваше бавно, но всичко си беше наред, докато не се върна от обед (и две цигари) с Тим Фландърс. Те излязоха от асансьора на третия етаж и първото нещо, което Пиърсън видя, бе още един батман… само дето това беше батманка с черни лачени обувки на високи токове, черен найлонов чорапогащник и страхотен копринен костюм — сигурно е „Самюъл Блу“, помисли си Пиърсън. Страхотни дрехи, с които човек наистина може да въздейства на другите… само че, като стигнеше до главата, човек виждаше нещо като кимащ слънчоглед мутант.
— Здравейте, господа. — Един сладък контраалтов глас ги заговори иззад сцепения отвор, който представляваше устата.
Това е Сюзън Холдинг, помисли си Пиърсън. Не може да бъде, обаче е така.
— Здрасти Сузи — чу собствения си глас да й отговаря и си помисли: ако тя се доближи до мен… ако се опита да ме докосне… Ще изкрещя. Няма да успея да се сдържа, каквото и да говори онова хлапе.
— Добре ли си, Бранд? Изглеждаш ми бледен.
— Май ме е пипнал леко оня вирус, дето се мотка наоколо — каза той, отново изненадан до дъното на душата си, че звучи така спокойно и естествено. — Обаче имам чувството, че ще се преборя с него.
— Добре — каза гласът на Сюзън Холдинг иззад лицето на прилепа със странно подвижната плът. — Без целувки, докато се оправиш, обаче — всъщност дори недей да дишаш към мен. Не мога да си позволя лукса да се разболея, при условие че японецът идва в сряда.
Няма проблеми, сладур — никакви проблеми, повярвай.
— Ще се опитам да се въздържа.
— Тим, ще дойдеш ли в моя кабинет да видиш онези справки, дето са цели чаршафи?
Тими Фландърс плъзна едната си ръка около кръста на сексапилния и стегнат костюм „Самюъл Блу“ и пред широко отворените очи на Пиърсън се наведе и залепи една целувчица от едната страна на покритото с тумори космато лице. Сигурно Тими вижда бузата й на това място, помисли си Пиърсън и изведнъж усети как разумът му се изплъзва като кабел, навит на барабан. Нейната гладка парфюмирана буза, това вижда той, и това си мисли, че целува. О, боже мой. О, боже мой.