— Това — отвърна Бери след кратко мълчание — е по-смислен довод.
Уит въздъхна. Беше почти съгласен.
Много скоро нямаше да я има и малкото светлина, която влизаше, защото луната щеше да прехвърли хребета. Фаун се премести, за да вижда по-добре, свали внимателно перата от стрелата и извади металния си нож. Той беше един от първите подаръци от Даг и тя си го носеше винаги, а Даг го точеше.
Прецени тежестта на споделящия нож върху дланта си и го обърна няколко пъти. Зае се първо с дръжката. Натисна. Отдели се тънка стърготина.
Всички затаиха дъх. Острието остана непокътнато.
Фаун преглътна и почна работа.
21.
Мирисът на дим се разнасяше из хладния утринен въздух. Това беше достатъчно предупреждение и Фаун, Уит и Бери отново влязоха в гората край пътя. „Сумак е права, че димът издава местоположението“, помисли си младата жена, след това се запита дали племенницата на Даг е все още жива. Бяха видели останалите си спътници, подкарани от глинените по пътя, но от Езерняците нямаше и следа. Последваха мириса на дим и попаднаха на стара спирка на пътници край един поток. Бяха открили плячката. Не, не беше плячката, ами стръвта.
Предишни пътници бяха орязали ниските клони, за да накладат огън близо до просторно сечище, но Бери обиколи и попадна на купчина загнили дънери, обрасли с мъх, полуприкрити под храсти лавровишна и борове. Докато се скрият там, небето започна да избледнява и последните звезди изчезнаха. Денят щеше да е горещ, след като слънцето изгрееше, но в момента беше влажно и цареше призрачна тишина. Фаун долови хленченето на Плъм и си каза, че звуците се разнасят надалече.
Около огъня не се бяха събрали само спътниците им. Имаше и десетина мулетари от кервана и неколцина нещастни други пътници, повечето полегнали от изтощение, някои хъркаха. На ливадата пасяха мулетата със свалени оглавници. Очевидно мулетарите имаха достатъчно ум и се бяха сетили да ги пуснат. Фаун не беше сигурна дали това е добре, или зле.
— Виждаш ли злината? — прошепна Уит.
Фаун се взря напред. Облегната на дърво в другия край на сечището се очертаваше висока фигура, сякаш загърната в плащ, и младата жена притаи дъх, но след това забеляза още една, провиснала от друг клон като мръсно пране, и разбра, че това са глинени прилепи. Само два. Единият се размърда, след това отново отпусна глава, а другият изписука и се опита да се нагласи като другаря си.
Две едри голи сенки бяха седнали с кръстосани крака в самия край на кръга пленници и Фаун разбра, че са най-обикновени глинени — новосъздадени или пък създадени от другата злина. Реши, че са пленници, опитали се да избягат от тяхната, както я наричаше вече.
Бери проследи погледа й и стисна ръката й.
— Те могат ли да ни усетят?
— Мисля, че не — прошепна тя, тъй като нито едно от дремещите изчадия не бе почнало да се озърта.
Даг й беше казал, че щитът прави същността им невидима като на напълно заслонен патрулен. Дали новосъздадените глинени нямаха усет за същност, или просто размазаните им същности не привличаха вниманието? „Може да им приличаме на скали.“ Фаун се опита да стои неподвижна като камък, за да поддържа илюзията.
— Как мислиш, кога ще се върне злината? — прошепна Уит толкова тихо, че Фаун трябваше да се напрегне, за да го чуе. Поне не се налагаше да му напомня да пази тишина.
— Не съм сигурна — отвърна тя също толкова тихо. — Ако е изтръгнала същностите на всички наоколо, а май вече го е направила, сега ще събере новите си сили за атака. Само че наблизо няма какво да напада. Ще трябва да прекара всички на четирийсет мили по пътя или да стигне до следващото село. — Тя се поколеба. — Злината в Гласфордж беше започнала да прави мина още от самото начало, но може да е изяла някой миньор. Ако тази се е хранила с мулетари и пътници, ще се ограничи до Северния път.
— Хм. — Уит остави арбалета на земята.
Може би щеше да се наложи да чакат дълго в засада, а това щеше да им се отрази зле. Фаун усети как я притиска изтощение. Тук имаше достатъчно вода, затова не бяха жадни, но нито един от тях не беше хапвал от вчера. Не бяха и спали. Усети, че й се гади, но това не бе нищо в сравнение със страха какво рискуваше. Ако щеше да повръща заради бебето, то поне да бъде тихо. „Не мисли за това, за да не се почувстваш по-зле.“ Тя преглътна и се опита да диша през устата.
За да се разсее, започна да брои. Всичките им спътници бяха тук, освен Кала и Индиго. Усети ледена тежест в гърдите, когато разбра, че четирите купчинки край пътя не са заспали роби. Но това бяха непознати. Да не би мулетарите да бяха приготвили приятелите си за погребение или ги бяха оставили за закуска на глинените? Преглътна отново, този път вече наистина й се догади. Глинените започваха с най-старото месо и накрая се нахвърляха на крехки хапки като Плъм. „Само ако злината е погълнала някоя фермерска домакиня. Но пък все още има шанс да го направи.“