— Добри новини! Сигурно патрулът ти е открил леговището на злината! Глинените са се разпръснали и са изгубили ума си. Трябва да издържим още малко и ще дойде помощ. Хората ми ще са тук до края на деня. Твоите сигурно също те търсят! Нали каза, че са на петнайсетина мили на север?
Пако въздъхна облекчено и въпреки болката също се усмихна.
Обзет от радост, Даг разтвори същността си. Вече нямаше нужда да се крие. „Тук сме! Елате!“ Пако се ухили още по-широко. Дори Аулет вдигна глава и започна да гука, заразен от веселото настроение на двамата страшни мъже.
Даг заведе детето до потока и го изми, след това му даде половин резен плънкин и малкият го грабна с удоволствие. Другата половина даде на Пако. Аулет отново се настани в скута на Даг, захапа плънкина и от устата му потече слюнка.
— Така. — Даг усети, че става прекалено приказлив, но това вече не го притесняваше. Пако щеше да го слуша внимателно, а и бебето май се успокояваше от гласа му. — Попита ме за живота ми.
— Наистина ми е интересно как стана така, че се натъкна на мен.
— От Олеана съм… — почна Даг.
По-късно Даг подмами няколко катерици и един гълъб и ги приготви за обяд. На малкия Аулет му беше безкрайно интересно. Храната не беше много, но пък и малкият не ядеше много. Даг се тревожеше повече за Пако, който едва преглъщаше.
Следобед Тавия се върна с Аркади, много по-рано, отколкото се надяваше Даг. Водеха Кала и Индиго и носеха торба с провизии. Даг се измъкна от заслона — Аулет спеше — и закуцука да ги посрещне.
Аркади, все още задъхан от изкачването, го стисна за раменете и възкликна:
— Мислех, че няма да те видя жив! Богове, какви гадости си правил със същността си?
— Наложи се да изтръгна малко същност от глинените прилепи. Така се озовахме тук, а не се превърнахме в жертви на злината. Аркади, спасихме се! Някой е видял сметката на злината!
— Да, разбрахме — закима енергично Тавия. — Из цялата долина са пръснати умиращи прилепи. Подминахме два, докато идвахме насам.
— Къде е Фаун? Ами останалите? — попита уплашено Даг.
Аркади и Тавия се спогледаха по начин, който никак не му хареса.
— След като прилепите ви отнесоха, ние се скрихме сред дърветата. Един глинен се опита да отмъкне Бар, но го изпусна и той си счупи крака. Оправих го, колкото можах, но засега не бива да го местим, поне така каза Сумак, така че с Бар и Рейз се скрихме в една пещера. Сумак реши да отведе всички на запад от хребета и да се приютят в Лоръл Гап.
Типичната за патрулните процедура: да изтеглят жените и децата далече от обсега на злината и да предупредят.
— Браво на нея.
Значи Фаун беше добре и пътуваше към Лоръл Гап.
Очевидно обаче не беше точно така.
— Кала ще разкаже какво е станало после.
Момичето със смесена кръв си пое дълбоко дъх.
— Ами… глинените прилепи се върнаха. Злината дойде с тях. Можеше да лети.
Даг изстина, но си спомни, че ужасното чудовище е вече мъртво.
— Приличаше много на глинен прилеп, само че беше много по-голяма и… изключително красива. Щом я зърнеш, няма начин да я сбъркаш с нещо друго.
Даг кимна с разбиране.
— Обсеби ни умовете. Усещането беше невероятно. На пръв поглед бях съвсем спокойна, но отвътре не спирах да пищя. — Вече не трепереше, но Даг усети обхваналото я изтощение. Познато състояние, след като си бил в близост до злина.
— Нейния ум не го обсеби като нашите — намеси се Индиго. Той също беше пребледнял и то не само заради преживяното през нощта.
Кала се намръщи.
— Какви ли не шантави мисли ми се въртяха в ума. Аркади мисли, че съм се опитвала да се заслоня.
— Както и да е — продължи Индиго, — глинените прилепи погнаха Сумак, Ремо и Нийта, а Фаун, Уит и Бери избягаха. — Понечи да каже още нещо, но спря.
— Заедно ли избягаха? — попита обнадеждено Даг. Дали Фаун беше в безопасност със Сумак?
Индиго поклати глава.
— Хукнаха в различни посоки. Май орехите, които им направи, действат.
— Злината ни подкара на север към пътя — продължи Кала, — но аз все изоставах. Дърпах се, доколкото смеех.
— Непрекъснато трябваше да я тегля — оплака се Индиго. — Тогава си мислех, че идеята си е моя, че е нещо, което съм длъжен да направя. Само че изоставахме все повече от другите и изведнъж… умът ми се проясни. Тогава хукнахме да бягаме.
— Надявах се да открия Аркади и Езерняците, за да ни защитят — призна Кала. — Никога не съм се страхувала толкова много. Започнахме да ги търсим сред скалите, но се натъкнахме на Нийта. Беше съвсем сама. Каза, че патрулните се били заслонили, отблъснали глинените прилепи и се скрили в една пещера. Сумак решила, че все някой трябва да съобщи в Лоръл Гап. Затова взела Ремо и тръгнали на запад и оставила Нийта да търси Фаун и да я заведе при Аркади.