— Само че Нийта не ги открила — продължи Индиго. — Не открила нито Фаун, нито Уит, нито Бери. Каза, че това било добър знак, защото същността й не откривала нито тях, нито злината. Надяваше се да са проявили достатъчно здрав разум да се скрият.
Даг прокара ръка през косата си и едва се сдържа да не изкрещи.
— После?
— Излязох от пещерата, за да взема вода, и попаднах на Нийта и на тях двамата — обясни Тавия. — Бях открила Аркади няколко часа преди това.
— Тавия ни разказа какво е станало с вас — включи се Аркади. — Беше истинско облекчение, когато разбрахме, че местният патрул е тръгнал след злината, но отсъстващи богове, какъв ужас цареше наоколо!
— Тъкмо се опитвахме да решим как да постъпим, защото не разполагахме с достатъчно хора, за да пренесем болен човек, а и нямаше къде да го скрием — заговори Тавия. — Тогава видяхме първия умиращ глинен прилеп и всичко се промени.
— Беше очевидно, че е по-добре лечителят да отиде при ранения, вместо обратното — заяви Аркади. — Така поне си мислех, преди да тръгна да се катеря по тази проклета планина. Оставих Бар с Рейз, не че много ми се искаше, но сега вече няма нужда да се крият. Ще се оправят.
— Нийта намери коня си — каза Тавия, — затова реши да поеме на север и да открие останалите, не че знаехме накъде са тръгнали, след като Кала и Индиго са успели да се измъкнат. Каза, че ще пробва да се свърже с местните патрулни, за да изпратят помощ.
Всичко се беше подредило както трябва, но къде беше Фаун?
Даг ги поведе към заслона под скалата. Аркади коленичи до Пако, отвори същността си, за да провери нараняването му, и изсумтя:
— Много интересно.
Даг вече познаваше нюансите на гласа му и се надяваше изкълченият му глезен да се стори на лечителя елементарна работа. Представи новодошлите с надеждата Пако да е в съзнание и да разбира.
— Не беше добре подобно счупване да остане без лечение толкова дълго и човекът да търпи тези мускулни спазми, но установих, че има прекъснати нерви, които не посмях да докосна.
— Прав си. — Аркади се намръщи. — Точно сега би трябвало да си пациент, не да ми помагаш, но сам няма да се справя. Кожата му не е засегната, освен ожулванията, и ми се иска да си остане така. Това означава, че ще действаме изцяло със същностите. На теб се пада тежката работа: влизаш и внимателно оправяш прешлените, правиш подсилване на спуканите места. Готов ли си?
„Сега ли?“ Единственото желание на Даг в този момент беше да тръгне да потърси съпругата си. И детето. Но пък Фаун не беше сама, напомни си той. Беше с близки хора… поне когато я бяха видели за последен път. Погледна безпомощния, разкъсван от болки Пако и потисна нетърпението си.
— Ей сега. — Седна от другата страна на Пако, протегна крака си, свали приставката и я остави настрани.
Докато Даг се съсредоточаваше, Аркади повика останалите.
— Тавия, Кала, Индиго, направете лагер. Тази вечер няма да местим пациента. Ще ни трябват шестима и твърда носилка, за която ще го вържем здраво.
Пако преглътна.
— Ако никога вече няма да мога да ходя, предпочитам да споделя.
Аркади го погледна.
— Ще направиш този избор по-късно. Готов ли си, Даг?
Аркади преценяваше възможностите и взимаше решения бързо — все пак имаше натрупан в продължение на четирийсет години опит. Макар и уморен, Даг се чувстваше уверен, че има кой да го напътства. Протегна пръсти, истинските и призрачните, звуците и движенията се изгубиха и той влезе в чуждата същност.
Тялото на болния се подготвяше да се излекува. Болката не го оставяше нито за миг. Мускулите му страдаха. Костите бяха хладни, солидни, но кръвта на места се бе съсирила и блокираше кръвоносните съдове. Аркади се зае с деликатните нерви, които приличаха на въжета и огнени езици, докато влизаше все по-навътре.
— Спри — прошепна Даг и докосна лечителя с усета си за същност. Аркади се стресна и прекъсна връзката с пациента. Дори да искаше, в този момент Даг нямаше да може да се оплете със същността на болния, защото сърцето го теглеше навън. То бе неговата котва. А пък задачата на Аркади беше много по-сложна, изискваше повече опит и… му доставяше удоволствие.
— Благодаря — прошепна Аркади. — Добра работа. Сега вече можеш да излезеш.
Даг си пое въздух и се отпусна. Колко ли време беше минало? Слънцето беше доста по-ниско.