— Преди малко припадна — докладва Кала и попи потното лице на Пако с влажна кърпа.
— Нищо чудно — отвърна бледият разтреперан Даг. „Получи се добре!“, помисли си гордо. Богове, колко много обичаше тази работа! Истинска магия. Отпусна се и няколко минути не забелязваше нищо и никой около себе си. Тавия му даде вода и сушен плънкин.
Това бе отплатата му към съдбата. Той беше донесъл късмет на Пако и се надяваше някой друг да донесе късмет на Фаун. Така дългът щеше да е платен. Сега бе ред на Даг да настоява за своето. Не беше желателно никой да му се противопоставя.
„Веднага щом имам сили да се вдигна.“
— Пако ще ходи ли отново? — попита Тавия.
Даг поклати глава.
— Рано е да се каже. Ще мине седмица, преди отокът да спадне. Чак тогава можем да кажем дали ще има трайни увреждания. Но поне ще оживее и ще може да види съпругата си.
Аркади също се надигна. Приличаше на мокър парцал.
— Трябва да намеря Фаун — рече Даг.
— Утре — заяви Аркади. — Обещавам да те свалим още утре сутринта.
— Мога и сам да ходя.
Аркади изсумтя презрително.
— Как, с търкаляне ли? Да, ще е доста бързо.
Даг докосна лявата си ръка.
— Нещо не е наред.
Аркади се намръщи, но не каза нещо. Даг се разтревожи още повече.
— Знаеш, че не мога да те вържа.
— Това няма да ме спре.
— Отсъстващи богове, Даг, ако имаш дори частица от ума на плънкин, ще изчакаш да дойде помощ.
„Аз съм помощта.“ Даг се намръщи.
— Независимо дали слезеш с търкаляне от планината, или не, докато стигнеш при каруците, ще е тъмно — убеждаваше го Аркади. — Това засега е сборният пункт. Иначе ще трябва да претърсиш цялата долина.
— Хм — изсумтя замислено Даг. Всички бяха не по-малко изтощени от него. Съпругът на Кала също липсваше. Самият Даг щеше да се разправи безцеремонно с всеки патрулен, който се опиташе да действа необмислено като него. Докосна отново брачната връв през ризата, но тя не му разкри нищо ново. Беше променена, но какво ли означаваше това? Може пък недостатъчно добре изплетената връв на Фаун да се разпадаше.
Не, не беше това. Имаше нещо друго.
Откри неочакван съюзник в лицето на Аулет, който се събуди и уплашен от непознатите, отново се разплака за майка си. Даг го остави да пищи. Тавия побърза да го предаде на Кала, която не постигна никакъв успех. Аркади се намръщи.
— Трябва да върнем това дете при семейството му — каза Даг. — Ще реве, докато не му стане лошо. А и не бива да го държим в този студ още една нощ.
— И кой ще го занесе? — попита Тавия. — Ти не можеш.
— Аз мога — обади се неочаквано Индиго. — Тръгвам с Даг и заедно ще потърсим семейство Басуд. — Погледна Кала, сякаш за да й каже: „И Сейдж, Финч и Аш“.
— Двете с Кала ще успеем да помогнем тази вечер — каза Тавия. — На Аркади имам предвид.
Кала също се опита да надвика рева на бебето.
— Сигурно родителите му са обезумели от тревога. Жестоко е да ги караме да чакат.
— Къде ще ги търсите? — попита примирено Аркади.
— От гората край Северния път се виеше дим през целия ден, на осем или десет мили на север — обясни Даг. — Непрекъснато поглеждах натам. Приличаше ми на лагерен огън и е приблизително там, откъдето дойдохте вие. Дори да не са нашите хора, със сигурност са други, а те може да са ги видели.
— Значи имаш намерение да вървиш две мили по склона, да пресечеш реката и още една миля до пътя, и още много мили по него с този изкълчен глезен, при това преди да мръкне? — попита Аркади. — Натоварен с този пискун? Ти не си герой, Даг, а напълно луд.
„Май е точно така.“ За десети път този ден Даг пристъпи към склона и отпусна усета си за същност.
За пръв път долови отговор. Далече долу чу тихо жално цвилене, идваше откъм долината.
Ухили се.
— Кой казва, че ще вървя? По всичко личи, че конят ми ще дойде при мен. Ако Индиго ми помогне да слезем малко по-надолу, ще призова Копърхед и се мятам на гърба му.
За учудване на Даг, седлото беше все още на мястото си, въпреки че дисагите ги нямаше, очевидно бяха паднали някъде в гората. Щеше да изгуби цял ден да ги търси, но нямаше да му е за пръв път. Ами бойният му нож! Беше изгубил и него. По този въпрос щеше да мисли по-късно. Копърхед не беше успял да прегризе юздата, а опашката и гривата му бяха пълни с бодили. Беше обаче в по-добра форма от стопанина си.
Даг върна на Индиго одеялото, което смяташе да метне на гърба на коня.
— Не си ли разседлал конете, когато ги пусна?
— Другите ги разседлах — възмути се Индиго, гледаше да е по-далече от Копърхед. — Само че този избяга веднага след като прилепите те отнесоха. Така и не успяхме да го хванем.